Потребителски рейтинг: 0 / 5

    Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

    Баба Линка - прочутата  ясновидка  на Слатина

    Разказва Юлия Виячева, интервюирана от Дора ВУЧКОВА

     

    Твърди, че тогава, в дет­ството й, във всеки двор има­ло много деца, семействата били многобройни, живеели заедно в голям дом.

    - Като деца много играехме, гонехме се, криехме се, скача­хме на въже, на народна топка докъм полунощ, никой не ни притесняваше - припомня си Юлия.

    - От това време си спомням баба Линка, ясновидката, беше много добра. Играех много в нейния двор, не са ни гонили от двора. Той беше винаги много пълен с хора от цялата страна и от Македония, идваха и много руснаци. Беше се прочула чак в Русия по онова време. Пълен беше дворът й с хора, денонощно прииждаха хора с каруци, по много народ. Спяха в каруците си и чакаха реда си.

    Баба Линка беше дребна женица с кърпа на главата. Живееше в малка къща с голям двор, беше осиновила едно момиче, нямаше свои деца. Спомням си, че моята баба Лозена е ходила при баба Линка. Баба Лоза беше болна жена с труден живот. Като момиче била голяма хубавица. Живяла в софийското село Мрамор. Но я харесва един човек, когото тя не одобрява. За да избегне женитбата с него, избягала при сестра си Доста в София, живяла до Орлов мост.

    Баба Лоза се жени за дядо ми, който дошъл в Слатина от

    Локорско. Онзи човек не се примирява, че е загубил баба ми, проследява я, намира я и я прострелва. Куршумът минава под сърцето й и там остава до края на живота й.

    Баба бе родила две деца, баща ми Гаврил и леля ми Цецка.

    Беше голяма домакиня, много подредена. Беше гвоз­деят на селото, кой каквото не можеше да направи, ходеше за съвет при нея. Веднъж отишла при баба Линка да й гледа, а тя я посрещнала от вратата с думите:

    - Лозе, Лозе, много си до­бра жена, но много си болна. Но когато починеш, няма да бъдеш болна. Имаш една иконка на Свети Иван Рилски в чекмеджето на масата. Извади я и я сложи на видно място. Тя не трябва да стои там.

    Баба много се изплашила, прибрала се у нас, намерила иконката. Тази икона и сега е в нас, подарих я на брат ми, той има две деца и вну­ци. Аз нямам. Много обичах моята баба Лоза. Събуждах се посред нощ и започвах да я викам, страхувах се да не умре, както беше предрекла баба Линка - исках да разбера, че е жива. Тя ме е отгледала и аз много я обичах. Живееше с куршум в сърцето до края на живота си и беше много работлива, умееше всичко да върши най-добре от всички в селото - спомня си с обич за нея Юлия. - Големите праз­ници у дома бяха Великден, Прошка, Коледа, Гергьовден. Винаги се събираха много хора с богата трапеза, с печено агне, ракията се поднасяше с гъсто кисело мляко за мезе от нашите овце, имахме голям стопански двор. С другата ми баба Катерина, майка на моята майка, много ходехме по манастири. Спяхме там преди храмовите празници, на другия ден раздаваха курбан за здраве.

    Баба Лоза беше болна, за­това не можеше да ходи до ма­настирите и палеше свещичка у дома. Спомням си, когато се вдигаше сватба в Слатина, на нея отиваше цялото село. Имаше обичай младоженците да обиколят селото, с гостите, като шествие.

    После всички се събира­ха в центъра на Слатина и се заиграваше едно общо многоредово хоро. Играехме до премала, до припадък, беше весело и много хубаво - спомня си Юлия.

    - И днес обичам много да играя хора, записвах се в курсове, ходех на стадион „Васил Левски" да играя там Паневритмия, много ми харесваше, доставяше ми невероятно удоволствие. Не съм от дъновистите, не съм ходила на Рилските езера, но да играя Паневритмия ми доставя невероятно удоволст­вие - казва Юлия.

    - Винаги съм била икономист, спомням си времето, когато се обучавахме на първите компютри. 

    Потребителски рейтинг: 0 / 5

    Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

    Иванка Миленова: дядото на мъжа ми е копал основите на „Александър Невски“

     

    Иванка Миленова

    От разказите на стари слатинци научаваме много факти, свързани с по-старата история на квартала и на някогашна София. В навечерието на 90-годишнината на леля Ванче, първа братовчедка на майка ми, си говорим за някогашното време в Слатина. Тя започва да ми разказва за дядо Милен, дядо на съпруга й Димитър: - Дядо Милен, носим неговата фамилия, дядото на съпруга ми, дошъл в Слатина от Казичане. А пък бащата на дядо Милен, дядо Кръстьо бил шивач, шил на селяните апанджаци, шуби, панталони. Купил си имот в Слатина, накрая на селото и започнал да шие. Но един клиент го посъветвал да си купи място за дюкян в центъра на Слатина, а не накрая, където нямало жив човек. Дядото си купува място към центъа, построил си къща. Дядо Милен имал трима сина и една дъщеря. Дядо Милен бил много работлив човек. Той имал двойка много едри волове с хубава каруца. Ходил да копае и изввозва пръстта, когато правели основите на храма „Александър Невски“. Копаели на ръка, с лопати, нямало никаква техника. Копаели много дълбок и широк изкоп в земята, подземен етаж. Било стръмно да извозват изкопаната земя, всички бутали каруците нагоре, за да могат воловете с каруците да я извозят. От тази работа, като копал и извозвал пръстта, му платили добре. С тези пари си купил още земя в Слатинско. Дядо Милен изкарал добри пари от копаенето. Решил с останалите пари да купи камбанария на църквата „Свети Мина“ в Слатина. Камбаната била много звънлива и ехтенето й се чувало чак в съседните околни села. Била с много звънлив и хубав звук. Шопите в Сояфийско били много набожни. На всеки божи празник ходели в църквата, там отслужвали цели три свещеника. Днес, за съжаление църквата е затворена, не се отваря дори на най-големите Божии празници. Някога слатинци цели семейства, в цели шествия отивали с пълни ръце с курбан, погачи, жито, баници към църквата. Оставяли от стоята лепта за благото на църквата. Тогава църквата станала богата, имала средства за украса с икони на стенописите, всичко било изписано и богато подредено в нея. Но веднъж на едно момиче, не му се помни името, се присънило, че горе, на Редута, на определено място е закопана много стара и ценна реликва. Скрита от набезите на турците там била скрита стара икона на Света Троица. Мястото се приказало на това момиче, че трябва там да се построи църква с това име. Слатинци се организирали с доброволен труд, събрали и средства за материали,всички заедно построили днешната черква „Света Троица“, постепенно към нея се построили и други сгради, обособил се манастирски комплекс. Днес от тези сгради няма и помен, останала е само църквата „Света Тоица“, но хората продължават да наричат църквата Манастира.

    В стара Слатина се изявиха културните за времето си селяни. Имало голям подем сред тях, всички записали да учат кой средно, кой висше образование. Образувала се от тях една група, наричали ги Кибиците. Те се събирали в центъра на селото в бръснарницата на Киро браснаря. Събирали се и пеели песни – народни, градски шлагеи от онова време. Тогава, особено преди празници, се събирало цялото село на центъра. Пеели песни, разхождали се от центъра до края на селото и обратно, имало така нареченото движение, което си било част от местната традиция. Пеели мъжете, но към тях се писъединявали жените, те също пеели шлагеи, като „Минаха години“, „Бели ружи“. Участвах във вечеринките в читалището. Като го направиха, всичко живо се събираше там. Имаше сцена, салон, започнаха да се правят вечеринки. Имах роли във вечеринките скоро си спомнях думите от репликите. Преди да се отвори завесата, поглеждахме скришом да видим, колко пълен е салонът. Там моят съпруг ме е харесал и ми предложи, аз отначало уж не исках, но после го харесах и аз. Започна да ме изпраща вечер от центъра след вечеринките до края на селото, където живеех. Като завърших училище, на 17 години се омъжих, той беше пет години по-голям от мене, тъкмо беше отслужил. После се родиха близнаците  Кирил и Методий, от тях днес имам трима внуци и шест правнуци.

    После дойдоха на власт комунистите. Те ни взеха имотите, тормозеха ни да работим на смени, взимат ти силата до последно, а заплатите ниски и едни и същи. Много работа на норми, денонощно. Забраниха ни  някогашните празници, наложиха ни свои. – припомня си леля Ванче. - Твоята баба Тодорка е от Мърчаево, тя се омъжи за дядо Георги, имаха две деца – Никола и Иванка. Много добри и възпитани деца бяха, а тя бе толкова работлива и толкова мераклийка,  всичко умееше да изработва майсторски. Беше една в Слатина. Тя се омъжва в рода Келешете, за Георги Вучков Стаменов, викаха му Георги Смешльо. Така му казваха, защото си го спомням с шегите и с вицовете, много контактен и усмихнат човек. Имаше две сестри, много добри жени – Ценка и Люба. Техен братовчед Пешко решиха да го оженят за София, племенница на Тодорка от Мърчаево. Тя реши да ги запознае. София, или Цика, както я наричаха, беше с червени страни жена, обличаше се много красиво. Пешко също беше голям хубав човек.

    Като малка съм ходила на Лазарица. Сестра ми Лиляна си беше купила една копринена риза, която трябваше да се избродира. Дадохме я на леля Тодорка, тя я избродира и стана много красива. Но нямах литак, даде ми своя леля Тодорка. Всяка година тя ми даваше низания си литак, с коилото, венците, герданите, бях много хубава лазарка.  Бяхме четири лазарки в нашата група, съревновавахме се с друга група от по-големи момичета. Едните пеят, другите играят. Така обикаляхме селото, влизахме във всяка къща и пеехме. „Море койло, койло Коилодине, излезнахме от джелепе, улезнахме у джелепе“ – излязохме от един двор и влязохме в друг двор. Посрещат ни с една кошница яйца, пеехме песен според стопаните с пожелание, който е за женене да се задоми, който си няма дете, да си има. Събираме дребни пари, гевреци, яйца, кой каквото ни даде. Леля Тодорка много хубаво плетеше и шиеше, беше голяма мераклия. Тя пееше много красиви граовски песни, беше от Граово, от село Мърчаево. Даваше ми низан литак с красиво подредени и ушити по него пайети, мъниста. Ходех 4-5 поредни години като лазарка, конкурирахме се, съревновавахме се с другата група на по-голямите. Беше много забавно и весело.

    Вечер имахме танцови забави, музиката като засвири цяла Слатина идва в салона на читалището. Играят хора, после започват танците танго, валс. На почит бяха онези, които танцуваха най-красиво и грациозно. Те бяха обект на приказки и похвали от всички присъстващи – връща спомените си днес леля Ванче.      

    През време на царска България, от времето на Фердинанд, местните хора го помнят, че бил неморален човек. Но синът му Цар Борис ||| го знаят, като добър човек. За съжаление според тях, с нищо не е допринесъл за живота на хората. Не съдействал да се построят фабрики, където хората да намеят работа за добро препитание. Нищо.

    • Спомням си времето на баба Линка, гледачката, продължава да си спомня Иванка Миленова. - При нея веднъж отишла свекърва ми баба Бена. Като излязла от нея, била много доволна, казала. Всичко ми позна! – Много хоа чакали отвън и баба Бена чакала своя ред, баба Линка не позволявала да се пререждат, дори за спешен случай. Не се ползвали с предимство дори хората от Слатина. Всеки влизал при нея по реда си. От цяла Бългаия идвали хора, чакали по няколко дена, спали в каруците, а тя на всички помагала. Парите, които хората й оставяли, ги събирала и на другия ден при нея идвали комшиите. Тя раздавала парите на всеки, като започвала от най-възрастните и най-бедните. Много хора е подпомагала. Като излизала на двора, по нея кацали гугутки на раменете й. Тя им говорела и се усмихвала ласкаво. Обичали я и Божиите твари. Имала две кучета – едното бяло, другото черно. Те я пазели ревностно. Но веднъж един слабоумен човек, който се навъртал наоколо, не успял да вземе пари от тези, които баба Линка раздавала на хората и се ядосал. На сутринта тя намерила едното си куче удушено,увиснало на тел пред вратата й. Такива неща се случвали тогава. Но всички много обичали и уважавали баба Линка, за много хора тя била благодетел и им помагала в недоимъка и в беди. Тя се равнява с баба Ванга. Баба Линка започнала преди нея да гледа, а през последните им години техните дарби помагали на хората в бедствия, войни и голяма сиромашия. Бог ги пратил при хората да им помагат с Негова помощ. Баба Линка не е имала деца, затова осиновила едно момче. Днес гробът на баба Линка е в двора на църквата „Света Троица“.

    Записа ДОРА  НИКОЛОВА

     

    Потребителски рейтинг: 0 / 5

    Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

    Срещи за припомнени стари спомени от Слатина

    Йорданка (вляво), Елеонора (вдясно)

    Някога столичният квартал Слатина имаше друг облик. Нямаше ги днешните панелни жилищни блокове, всяко семейство или фамилия си имаше своя къща с дворче. Улиците приютяваха детските игри от сутрин до мрак, а късно вечер по тях тръгваха младежите „на движение”. Те се събираха в читалището, където  всяка събота и неделя имаше танцова забава, или представление, играеха се театрални пиеси от самодейци, или се люшваха кръшни шопски хора, заиграваха се ситно-ситно ръченици. В такова време е минала младостта на две жени, които днес са седнали на пейка на пазара в днешния квартал Слатина, хапват по кебапче и си разказват младежките истории. Денят е слънчев, светло е на душата. Двете са приятелки от младини, много имат да си припомнят и разказват една на друга. Като започнат от най-ранна младежка възраст, та до днешно време, когато са отгледали вече своите деца, внуци, имат и правнуци. Едната е Елеонора Петкова, наскоро има рожден ден, родена е на 2 март 1936 г, другата е Йорданка  Илиева, родила се на 24 март 1938 г.  Елеонора някога била счетоводител, плановик, днес се радва на двете си дъщери Ирена и Славка. От Ирена са внуците на Елеонора – Йордан и Нора. Нора, подновила името на баба си, днес е със семейството си на Карибите. Чуват се с правнучето Христо по скайпа и то често й казва: - Бабо, Норче, колко много те обичам! – това стопля сърцето на баба Нонка и я изпълва с радост. Всичко си имат там, на Карибите, само си нямат пшеничено брашно. Всякакво друго брашно могат да си купят, от какви ли не екзотични плодове и зеленчуци, но не и пшеничено – каквото го има у нас. Свикнали са от малки баба Норка да им прави баници. Внучката Нора иска да си направи и тя баница, но няма пшеничено брашно. И в рая липсвало това, което тук на родната земя го има. Там съпругът й е инструктор по сърфиране, има големи вълни, отлични за този спорт. Но им липсва родината, близките и, разбира се, шопският зелник на баба Норка. А тя, когато се случи да ги събере у дома, непременно им го приготвя – с праз лук, с малко кисело зеле през зимата, с яйца и сирене. Наточва корите, завива ги и ги пече. Или ги прави на гюзлеме – наложена баница – облизват си пръстите! Баница по слатински.

    Тук, наблизо са другата дъщеря на Норка – Славка, със семейството си, и дъщеря им Емилия, учила археология в НБУ.

    Баба Нонка съжалява, че не може да събере всичките си деца, да им направи отново любимата баница – зелник, но да са живи и здрави където и да са по света. Тук са другите й два правнука от внука Йордан – Георги и разкошната жива кукла София, борбена и силна като прабаба си и вече самостоятелна.

    Приятелката на Елеонора от моминство, Йорданка, пък й разказва  за своите дъщери – Ирена е учителка по български език и литература. От нея са внуците на баба Данче -  Йордан учил в минно-геоложки институт, а Ева – евроинтеграция. Другата дъщеря на Данчето е Румяна, тя е лекар по вътрешни болести. Летят спомените на двете приятелки Норка и Данчето. Обиколят децата, внуците и правнуците, но се връщат пак в онова тяхно минало време, когато и те са били  млади и хубави. Когато срещнали любовта си – Нонка срещнала своя Емил, двамата много се харесвали и обичали. А Йорданка своя съпруг, който бил от Горна Баня. Двамата пеели много хубаво, били чудесен дует, гласовете им красиво се допълвали. Вълнували хората, били душата на всяка компания. Знаели десетки стари градски песни. Някога, през зимните вечери момичетата се събирали в домовете на някоя от дружките на седянка. Всички помагали да се обели царевица или очука слънчогледът. През това време под прозорците на групи идвали момците. Те правели своите серенади и с песни  се обяснявали в любов на своите избрани момичета. Красиво, романтично било някога. А от пролетта и през цялото лято до късна есен всяка събота и неделя младите се събирали в читалището, ставали хубави забави, пеели, ансамбли играели народни танци, повечето местни момци се научили да свирят на китари. Затова и серенадите винаги се получавали много добре. Особено весело за цяла Слатина било на Свети Дух, когато се правел големият събор на Слатина. Идвали цели родове от близките села, гостували на слатинци, събирали се на големи трапези, после всички отивали на събора под малката църквичка „Свети Мина”. Пъстро множество се веселяло, младите се оглеждали и се харесвали, децата се люлеели на големите въжени люлки, окачени на високите дървета, пъстротата се допълвала от сергии със стомнички, бърдучета, захарни петлета или червени захаросани ябълки и още много все чудни лакомства. Свирели местните свирачи, или идвали от другите села. После местните гостували на другите събори и така общували за празници и в работа в делниците помежду си. И друг събор правели в Слатина – на празника на Свети Мина – 11 ноември. Тогава всички майки отивали в църквата с бели още топли погачи, правели обет за здраве на децата си и на всички от своето семейство. Раздавали по парче хляб на всеки за здраве.

    Нямат край спомените. Колкото повече си разказват една на друга Нонка и Данчето, толкова повече нахлуват още и още и приказките им нямат край. Минават часове в сладки приказки, но си припомнят, че някой у дома все пак ги чака, или наближава време да си вземат лекарствата и това ги прекъсва. Тръгва всяка към своя панелен дом, с олекнала душа, станало им е мило и драго от върнатите спомени и бързат да  разкажат припомнени неща у дома на тези, които искат да ги послушат.

    Записа  Дора Николова

          

    Школи и курсове

    Естрада

    Пиано

    Солфеж и пиано 

    Китара

    Акордеон

    Български народни танци

    Изобразително изкуство

    Английски език

    Работно време

    Работно време на библиотеката:

    Работа с читатели:

    Понеделник: 9:30 - 17:30 

    Вторник: 9:30 - 17:30

    Сряда: 9:30 - 13:00 

    Четвъртък: 9:30 - 17:30

    Петък: 9:30 - 17:30

    Почивни дни: събота, неделя и всички официални празници

    Контакти

    Адрес: 1574  София, ул. "Гео Милев" 136

    • email: thitaliste_svetlina1921@abv.bg

    Председател: 0888439256

    Секретар:

    • Сл.тел.: 02/8734875
    • GSM: 0884514178

    Библиотекар:

    • GSM: 0894635332
    • Сл.тел.: 02/8734291