Йошевите-6: На Слатинския събор обличахме най-новите си дрехи, играехме хора до премала!

Разказва Иванка Миленова

Сестрите Иванка, изправената, и сестра й Елеонора, седнала

Родът ни Йошевите е стара слатинска фамилия. Дядо ми Тодорин е имал двама сина и четири дъщери – Петър, Славчо, с дъщерите Магда, Рада, Стойна и Младенка. Женени, с по две и повече деца, живеехме всички в една къща и в един голям двор. –  си спомня днес за онова време Иванка Миленова, една от дъщерите на дядо Славчо. Тя днес е на 90 години, но с бистър ум, много приказлива, младолика и привлекателна жена. Все още й личи, че на младини е била хубава жена. Разказва ми за роднините от рода Йошеви, голям слатински род. А нейният баща Славчо е брат на моята  баба Магда. Така че имаме много да си говорим. Повече тя ми разказва, защото има непосредствени спомени от някогашното време на нашия род. Като се създаде ново семейство, дават им една отделна стая, но всички живеят заедно в един двор, в сговор и взаимна любов. Етърви, снахи, свекърва – всички много добре са се разбирали и почитали. Най-весело и хубаво било по празниците на Слатина, когато във всеки дом се посрещали гости, колкото и бедно да е било семейството. Най-почитани били Коледа, Прошка, Великден, Гергьовден и съборът на Слатина, който винаги е на Свети Дух. Тогава всяко младо момиче и жена трябвало да облече най-новите си дрехи, да се премени и покаже на всички, колко е хубава и умееща сама да си шие, плете, бродира своите премени. На трапезата винаги имало агне и гювеч, гостите били гощавани с ракия и за мезе гъсто кисело мляко. Като хапнат всички, отиват на събора, той се разполагал под днешната църква „Свети Мина“. Там се издигали въжените люлки, множество сергии с дрънкулки. Децата тичали, избирали си пръстенчета, гривнички, герданчета, калени стомнички с вода, захарни петлета, балончета, захаросани ябълки, потопени в разстопена на карамел захар. На един такъв събор по-голямата сестра на леля Ванче, Васка, се качила на въжените люлки, но не си сложила предпазната верига отпред. Някой отзад блъснал нейната седалка и Васка паднала долу от високо, счупила си крака. Веднага я откарали в болница „Червен кръст“, днешният ИСУЛ, там я оперирал един хирург, руснак, останал у нас след войната, д-р Берзин. Операцията е несполучлива и се налага повторно да я оперират. И тя била неуспешна, наложила се трета операция, за да спасят крака й, иначе щели да го отрежат. Но д-р Берзин успява да го спаси. Тя дори не куцала до края на живота си. За операциите и лечението бащата на Васка, Славчо, трябвало да плаща, затова продали своите 30-ина овче. След това семейството заживяло бедно, настъпила сиромашия. Но винаги на празник, техният вуйчо Петър, брат на бащата Славчо, им носел месо от своето стопанство, за големия гювеч, с който  да нагостят своите гости на следващите събори на Свети Дух. Хубави, гиздави моми били сестрите на леля Ванче – Лиляна, Васка и Елеонора, най-малката. Леля Норче и днес е достолепна, хубава жена, с много ясна и приятна дикция, с начин на изразяване като на аристократка. Четирите момичета се гиздели много, ходели и на други събори в близките софийски села, на всеки събор трябвало да са облечени с нещо съвсем ново и уникално единствено по модел изплетено и ушито. На центъра на Слатина се заигравали кръшни шопски хора. Люшвало се многоредово всенародно хоро, Елеонора се хващала до своите многобройни братовчеди и играели с часове до премала, до припадък. После тичали у дома да се преоблекат, плувнали в пот, обличали още по-новите си дрехи и пак тичали да се хванат на хорото. Така празникът продължавал почти цял ден в хора, много музика, глъч и веселие.  Там, на хорото, се случвали сгледите, харесванията, раждали се надеждите за бъдещите нови семейства.

Разпитвам леля Ванче за моята баба Магда, нейната леля, която аз не познавам. Майка ми е била на 12 години, когато тя е починала, оставила още два по-малки сина, Асен и Георги. Моята баба Магда била много сърцата и обичлива жена: – Като ни видеше нас, четирите сестри, племенници от брат й, леля Магда ни прегръщаше, целуваше, въпреки, че живеехме всички заедно в един двор и се виждахме всеки ден. – спомня си за нея леля Ванче.  - Много ни се радваше. За съжаление се разболя от туберкулоза, имаше каверни на белите дробове. Влезе в болница да я оперират, но не се събуди след операцията. Остави сирачета три деца. А беше хубавица, с бяло лице, въпреки, че от целия й род всички бяха по-мургави. Но тя беше бяла, хубава, с червени страни, днес най-малкият й син Георги много прилича на нея.

По онова време Слатина е имала своята знаменитост – ясновидката баба Линка. По спомените на леля Ванче баба Линка е гледала на восък, била е много набожна жена. Всяка сутрин умивала главата си, сплитала дългите си плитки, увивала се в голям шал и отивала на черква. Молела се пред иконата на Света Петка, после се прибирала у дома и започнала да предсказва на хората, които идвали при нея със своите грижи я чакали от предишни дни да им помогне. Струпвали се по стотици хора, дошли от цяла България, от Сърбия, от Македония, чак от Русия. Бала много известна. Всеки, който след срещата си с баба Линка излизал от нейната малка къщичка, казвал: - Тя всичко ми позна! - Била много известна жена.

Веднъж при нея отишла моята леля Стойна, да разбере съдбата на двете си дъщери. Но тя изведнъж казала: - Кажи на Магда, сестра ти, че нейната Миче и Кольо ще се оженят! – а те били още деца. Това били майка ми и баща ми. Минали години, разбира се, предсказанието било забравено, но 18 години по-късно те наистина се оженили. – Та, баба Линка всяка сутрин рано  отивала на черква, преди това си измивала главата, сплитала дългите си плитки, завивала се с кърпа и отивала  в селската църква „Св Мина“, или в „Св Троица“. Ставала сутрин рано в 5 часа през зимата и отивала чак в центъра в църквата „Света Петка“. Тогава нямало транспорт, дори пътища нямало дотам. -  Като се върне от черква  в двора й е пълно с народ от цяла България. Питала е кой, кога е дошъл, да спазва реда си, всеки излиза и остава доволен, разбрал каква е съдбата му. Баба Линка била дребна женица, малко прегърбена от годините си, обличала се в черно,  живеела по-скоро бедно, но при нея идвали от близо и далече, била много прочута. -Беше много скромна и много предана на хората. – спомня си за нея леля Ванче. - Свекърва ми Дена Миленова ходела при нея, казала й е много лични неща.           

Разговора записа Дора Вучкова