Баба Линка - прочутата ясновидка  на Слатина

Разказва Юлия Виячева, интервюирана от Дора ВУЧКОВА

Твърди, че тогава, в дет­ството й, във всеки двор има­ло много деца, семействата били многобройни, живеели заедно в голям дом.

- Като деца много играехме, гонехме се, криехме се, скача­хме на въже, на народна топка докъм полунощ, никой не ни притесняваше - припомня си Юлия.

- От това време си спомням баба Линка, ясновидката, беше много добра. Играех много в нейния двор, не са ни гонили от двора. Той беше винаги много пълен с хора от цялата страна и от Македония, идваха и много руснаци. Беше се прочула чак в Русия по онова време. Пълен беше дворът й с хора, денонощно прииждаха хора с каруци, по много народ. Спяха в каруците си и чакаха реда си.

Баба Линка беше дребна женица с кърпа на главата. Живееше в малка къща с голям двор, беше осиновила едно момиче, нямаше свои деца. Спомням си, че моята баба Лозена е ходила при баба Линка. Баба Лоза беше болна жена с труден живот. Като момиче била голяма хубавица. Живяла в софийското село Мрамор. Но я харесва един човек, когото тя не одобрява. За да избегне женитбата с него, избягала при сестра си Доста в София, живяла до Орлов мост.

Баба Лоза се жени за дядо ми, който дошъл в Слатина от

Локорско. Онзи човек не се примирява, че е загубил баба ми, проследява я, намира я и я прострелва. Куршумът минава под сърцето й и там остава до края на живота й.

Баба бе родила две деца, баща ми Гаврил и леля ми Цецка.

Беше голяма домакиня, много подредена. Беше гвоз­деят на селото, кой каквото не можеше да направи, ходеше за съвет при нея. Веднъж отишла при баба Линка да й гледа, а тя я посрещнала от вратата с думите:

- Лозе, Лозе, много си до­бра жена, но много си болна. Но когато починеш, няма да бъдеш болна. Имаш една иконка на Свети Иван Рилски в чекмеджето на масата. Извади я и я сложи на видно място. Тя не трябва да стои там.

Баба много се изплашила, прибрала се у нас, намерила иконката. Тази икона и сега е в нас, подарих я на брат ми, той има две деца и вну­ци. Аз нямам. Много обичах моята баба Лоза. Събуждах се посред нощ и започвах да я викам, страхувах се да не умре, както беше предрекла баба Линка - исках да разбера, че е жива. Тя ме е отгледала и аз много я обичах. Живееше с куршум в сърцето до края на живота си и беше много работлива, умееше всичко да върши най-добре от всички в селото - спомня си с обич за нея Юлия. - Големите праз­ници у дома бяха Великден, Прошка, Коледа, Гергьовден. Винаги се събираха много хора с богата трапеза, с печено агне, ракията се поднасяше с гъсто кисело мляко за мезе от нашите овце, имахме голям стопански двор. С другата ми баба Катерина, майка на моята майка, много ходехме по манастири. Спяхме там преди храмовите празници, на другия ден раздаваха курбан за здраве.

Баба Лоза беше болна, за­това не можеше да ходи до ма­настирите и палеше свещичка у дома. Спомням си, когато се вдигаше сватба в Слатина, на нея отиваше цялото село. Имаше обичай младоженците да обиколят селото, с гостите, като шествие.

После всички се събира­ха в центъра на Слатина и се заиграваше едно общо многоредово хоро. Играехме до премала, до припадък, беше весело и много хубаво - спомня си Юлия.

- И днес обичам много да играя хора, записвах се в курсове, ходех на стадион „Васил Левски" да играя там Паневритмия, много ми харесваше, доставяше ми невероятно удоволствие. Не съм от дъновистите, не съм ходила на Рилските езера, но да играя Паневритмия ми доставя невероятно удоволст­вие - казва Юлия.

- Винаги съм била икономист, спомням си времето, когато се обучавахме на първите компютри.