Срещи за припомнени стари спомени от Слатина

Йорданка (вляво), Елеонора (вдясно)

Някога столичният квартал Слатина имаше друг облик. Нямаше ги днешните панелни жилищни блокове, всяко семейство или фамилия си имаше своя къща с дворче. Улиците приютяваха детските игри от сутрин до мрак, а късно вечер по тях тръгваха младежите „на движение”. Те се събираха в читалището, където  всяка събота и неделя имаше танцова забава, или представление, играеха се театрални пиеси от самодейци, или се люшваха кръшни шопски хора, заиграваха се ситно-ситно ръченици. В такова време е минала младостта на две жени, които днес са седнали на пейка на пазара в днешния квартал Слатина, хапват по кебапче и си разказват младежките истории. Денят е слънчев, светло е на душата. Двете са приятелки от младини, много имат да си припомнят и разказват една на друга. Като започнат от най-ранна младежка възраст, та до днешно време, когато са отгледали вече своите деца, внуци, имат и правнуци. Едната е Елеонора Петкова, наскоро има рожден ден, родена е на 2 март 1936 г, другата е Йорданка  Илиева, родила се на 24 март 1938 г.  Елеонора някога била счетоводител, плановик, днес се радва на двете си дъщери Ирена и Славка. От Ирена са внуците на Елеонора – Йордан и Нора. Нора, подновила името на баба си, днес е със семейството си на Карибите. Чуват се с правнучето Христо по скайпа и то често й казва: - Бабо, Норче, колко много те обичам! – това стопля сърцето на баба Нонка и я изпълва с радост. Всичко си имат там, на Карибите, само си нямат пшеничено брашно. Всякакво друго брашно могат да си купят, от какви ли не екзотични плодове и зеленчуци, но не и пшеничено – каквото го има у нас. Свикнали са от малки баба Норка да им прави баници. Внучката Нора иска да си направи и тя баница, но няма пшеничено брашно. И в рая липсвало това, което тук на родната земя го има. Там съпругът й е инструктор по сърфиране, има големи вълни, отлични за този спорт. Но им липсва родината, близките и, разбира се, шопският зелник на баба Норка. А тя, когато се случи да ги събере у дома, непременно им го приготвя – с праз лук, с малко кисело зеле през зимата, с яйца и сирене. Наточва корите, завива ги и ги пече. Или ги прави на гюзлеме – наложена баница – облизват си пръстите! Баница по слатински.

Тук, наблизо са другата дъщеря на Норка – Славка, със семейството си, и дъщеря им Емилия, учила археология в НБУ.

Баба Нонка съжалява, че не може да събере всичките си деца, да им направи отново любимата баница – зелник, но да са живи и здрави където и да са по света. Тук са другите й два правнука от внука Йордан – Георги и разкошната жива кукла София, борбена и силна като прабаба си и вече самостоятелна.

Приятелката на Елеонора от моминство, Йорданка, пък й разказва  за своите дъщери – Ирена е учителка по български език и литература. От нея са внуците на баба Данче -  Йордан учил в минно-геоложки институт, а Ева – евроинтеграция. Другата дъщеря на Данчето е Румяна, тя е лекар по вътрешни болести. Летят спомените на двете приятелки Норка и Данчето. Обиколят децата, внуците и правнуците, но се връщат пак в онова тяхно минало време, когато и те са били  млади и хубави. Когато срещнали любовта си – Нонка срещнала своя Емил, двамата много се харесвали и обичали. А Йорданка своя съпруг, който бил от Горна Баня. Двамата пеели много хубаво, били чудесен дует, гласовете им красиво се допълвали. Вълнували хората, били душата на всяка компания. Знаели десетки стари градски песни. Някога, през зимните вечери момичетата се събирали в домовете на някоя от дружките на седянка. Всички помагали да се обели царевица или очука слънчогледът. През това време под прозорците на групи идвали момците. Те правели своите серенади и с песни  се обяснявали в любов на своите избрани момичета. Красиво, романтично било някога. А от пролетта и през цялото лято до късна есен всяка събота и неделя младите се събирали в читалището, ставали хубави забави, пеели, ансамбли играели народни танци, повечето местни момци се научили да свирят на китари. Затова и серенадите винаги се получавали много добре. Особено весело за цяла Слатина било на Свети Дух, когато се правел големият събор на Слатина. Идвали цели родове от близките села, гостували на слатинци, събирали се на големи трапези, после всички отивали на събора под малката църквичка „Свети Мина”. Пъстро множество се веселяло, младите се оглеждали и се харесвали, децата се люлеели на големите въжени люлки, окачени на високите дървета, пъстротата се допълвала от сергии със стомнички, бърдучета, захарни петлета или червени захаросани ябълки и още много все чудни лакомства. Свирели местните свирачи, или идвали от другите села. После местните гостували на другите събори и така общували за празници и в работа в делниците помежду си. И друг събор правели в Слатина – на празника на Свети Мина – 11 ноември. Тогава всички майки отивали в църквата с бели още топли погачи, правели обет за здраве на децата си и на всички от своето семейство. Раздавали по парче хляб на всеки за здраве.

Нямат край спомените. Колкото повече си разказват една на друга Нонка и Данчето, толкова повече нахлуват още и още и приказките им нямат край. Минават часове в сладки приказки, но си припомнят, че някой у дома все пак ги чака, или наближава време да си вземат лекарствата и това ги прекъсва. Тръгва всяка към своя панелен дом, с олекнала душа, станало им е мило и драго от върнатите спомени и бързат да  разкажат припомнени неща у дома на тези, които искат да ги послушат.

Записа  Дора Николова