Войната на Слатинци срещу цар Фердинанд през 1903 година
През 1882 година Слатинската кория е присъединена към ботаническата градина, наречена по-късно на първородният син на цар Фердинанд - Княз Борис - „Борисова градина “. Двайсет години Слатинци се опитват да си върнат корията, защото няма къде да пасат добитъка си, а и присвояването на корията става без всякакво обезщетение към жителите на село Слатина. Последвалите събития са описвани многократно и манипулирани до безобразие в периодичния печат. Истинските събития ни разказа дядо ни Петър Стефанов Лазов. За достоверността им говори факта, че ги е научил от дядо си Лазо Йошев Маринков – пряк участник и ранен в този конфликт. И така, цар Фердинанд присвоява имотите на Слатинци в Корията с оправданието, че народът му трябва да подари на любимия си цар харесания парцел. Слатинци продължават да пасат добитъка си на бащината им мера. Повечето дори имат османски фермани за собственост, удостоверени със султански печат. Цар Фердинанд нарежда да сведат на околийския да се справи с проблема. Околийският изпраща трима стражари, които обаче се връщат без резултат и леко понатупани. Околийският праща един взвод, който също не спира смелите Слатинци, които храбро отстояват един от девизите на шопа – „Чуждото не поглеждам, своето си не давам“. Тогава лично Фердинанд разпорежда непокорните да бъдат спрени от Първи конен полк и С ЦЕНАТА НА ВСИЧКО!!! да се потуши бунта. И понеже Фердинанд обича народа си нарежда на Слатинския редут до тогавашната църква „Света Троица, която днес се нарича „Свети Великомъченик Мина“ да се разположи оръдие. То било насочено към село Слатина и трябвало да открие огън по жителите при пореден провал на войската и полицията. Войниците знаят, че със Слатинци са един народ и не искат да стрелят по своите. Подофицерите обаче бранят първо пагон, после народ. В разигралите се бойни действия Слатинци с вили, сопи, лопати и други подръчни средства побеждават войската. Именно в тази битка на свои срещу свои пра-прадядо ни Лазо Йошев Маринков губи едното си око, вероятно лявото. Той е имал револвер от Руско-турската война, но не е ясно, дали го е ползвал в конфликта. Само родолюбието е спряло артилерията от това, да стреля снаряди по невинни деца, жени и мъже, по къщите им и добитъка им.
Справедливостта в крайна сметка е възстановена цар Фердинанд е принуден да издаде декрет за замяна на Слатинската кория за същата квадратура земя в полите на Витоша над землището на село Драгалевци. През 90-те години инициативен комитет от Слатинци в който участва и Иван Петров Стефанов започват постъпки по възстановяване на това землище, но тогавашният кмет на Слатина Пошев не проявява интерес и досега тази територия не е възстановена на наследниците!
И така въпреки дадените жертви Слатинската кория остава безвъзвратно изгубена за Слатинци!
След национализацията на земите Слатинци губят голяма част от имотите си. Веднъж, когато бях малък и се разхождах с дядо ми Петър Стефанов Лазов се разминахме със силно прегърбен и значително накуцващ човек. Дядо ми се поздрави с човека и след, като се отдалечихме ми разказа за „Онази нощ“. Викали Слатинци по списък в околийското точно като за разпит. Сядали един по един на стол пред празна маса. На тази маса всеки бил принуждаван да подпише документи за продажба на свои имоти за смешни суми. Квадратният метър продавали на цената на трамваен билет. Ако някой откажел го биели докато склони. Имало и безследно изчезнали. Петър Стефанов Лазов постъпил разумно - „ИЗКУПИЛИ!!!“ земите му на безценица, но дядо ми спасил живота си, а живот цена няма.
Стефан Лазов Йошев като младеж.
Бащата на Петър Стефанов Лазов - Стефан Лазов Йошев загива на фронта през 1916 г. Тогава Петър е на една година. Съпругата на Стефан - Доста Петрова Кръстева се жени повторно и напуска дома на рода. Тя умира през 1968 г. От втория си съпруг има дъщеря – Гергина Костадинова Кръстева, родена през 1928 г. Петър Стефанов Лазов израства в дома на дядо Лазо Йошев Маринков и баба Дона. Баба Дона умира през 1931 (1941) г., а дядо Лазо умира през 1932 (1942) г.
Металната плоча върху паметника на загиналите във войните слатинци, както и самият паметник, поставен на пл. Герджиков. На плочата се чете „СТЕФАНЪ Л. ЙОШЕВЪ – ТУТРАКАНЪ“.
Бойна слава
Стефан Лазов Йошев загива в една от най-кървавите битки през Първата световна война при Тутракан. Взводът му е подложен на силен зенитен обстрел от румънски минохвъргачки. По разказ на оцелял слатинец, двамата чуват засилващият се вой от приближаваща над главите им граната. Стефан бута бойния си другар и съселянин в близкия окоп и се хвърля върху него, закривайки го с тялото си. Гранатата избухва твърде близо. Стефан загива. Спасеният слатинец се прибира от фронта. В знак на признателност родовете на двамата бойни другари се побратимяват.
Отървал се на косъм
След, като отбива военната си служба дядо Петър Стефанов Лазов, сирак от войната започва работа като тапицер към железниците в Железопътен завод София и „Ремиза“, който поддържа представителната царска композиция от вагони. Младият Петър е привлечен от комунистическата съпротива, при което е въвлечен в акции на диверсанти. Полицията започва да се интересува от него. За късмет на дядо Петър по това време негова приятелка е дъщерята на околийския началник. Когато акцията за задържането му е задействана, момичето го предупреждава и той успява да се укрие, като избягва наказателно преследване.
Дядо ми Петър Лазов беше занаятчия, майстор, еднакво умело майстореше както с лявата, така и с дясната ръка. Беше дърводелец, шлосер, тапицер, мебелист, градинар, овощар и въобще не му липсваха умения, които с радост предаваше на нас – внуците му. Обичаше да разказва за трудните времена между двете световни войни. Говореше за това, колко е важно човек да има знания и умения. Даваше пример с негов познат. Човекът имал семейство – той, съпругата му и осемте им деца. Съпругата домакинствала у дома, не ходела на работа. Децата още не били на възраст за платена работа. Със собствената си заплата човекът смогвал да изхранва цялото си семейство, като в никакъв случай не живеели в крайна бедност. Ето това е българинът – работлив и умел във всичко.
След девети септември 1944 г. дядо ни променя възгледите си, особено след гоненията на активисти от земеделския съюз и най-вече след като отказва да приеме оръжие и да саботира всякакви действия на своите доскорошни приятели - земеделци. След време дядо Петър сключва брак с баба ни Софийка Иванова Лазова от село Мърчаево - дъщеря на секретар-бирник и собственик на няколко магазина, както и кръчма още преди девети септември. Дядо Петър е обвинен от комунистическите лидери на Слатина в буржоазно влияние и е отстранен от всякаква обществена и политическа дейност. В напреднала възраст се съгласява единствено да бъде домоуправител на входа, в който живее. Синът му Иван Петров Стефанов е лишен от всякаква възможност за кандидатстване в Софийския университет. Моето кандидатстване (на Иван Михайлов Карастоев – внук на Петър Лазов Йошев) във Висшето Военно Транспортно училище Тодор Каблешков в Слатина също беше под въпрос. Спомням си, че дядо ми Петър трябваше да разговаря с няколко от своите бивши приятели за да се изясни моята политическа ориентация и да не се опетни с буржоазно влияние честта на пагона. Благодарение на деполитизацията на армията през 90-те успях безпроблемно да се дипломирам и да започна работа без да ми се лепят каквито и да било буржоазни комунистически или други етикети – спомня си Иван Карастоев.