Потребителски рейтинг: 0 / 5

История на Подуяне, Сборник

СЛАТИНА

В началото на XX век село Слатина било отделено с обширно поле от град София. То е разположено на оживен кръстопът и през землището му премина­вали редица пътища. Селището се състои от три махали и заема равнинната част от двете страни на Слатинската река. Реката води своето начало от два по-малки притока, извиращи от Витоша - Дървенишка и Драгалевска река (в неда­лечното минало Дървенишката река е била златоносна), преминава през земли­щата на север от Подуяне, където преди корекцията е приемала за ляв приток Перловската река. През Малашевското и Биримирското землище отивала на север в Софийското поле и се вливала в река Искър.

Освен край реката къщи имаше и по-нависоко, в подходите и доловете към югозапад - местността Русоляко. Най-стара част на селото е Горната махала и част от Долната, известна още и като Средна махала. Разделяла ги е главната улица, сега „Гео Милев“. В Горната махала се е намирала стара сграда - римски строеж, очевидно селскостопанска вила или укрепление. В западната част на селото, в местността Доло, се намираше изворът „Старата чешма“, сега до бл. 47А. В селото слизаше и друг дол от югозапад, сега засипан. След Освобожде­нието Слатина се разраства на север в местността Под чифлико в Долната махала, където се намирал един от двата чифлика. По-големият се е намирал в Горната махала, с двуетажна каменна кула на Кадри бей, която е срината след Освобождението. Третата махала, известна и като „През реката“, е съществувала и през турско време. На изток тя се разраства в Геренска махала, която условно се явява като четвъртата по-нова махала на Слатина. На изток от нея са били ливадите и мо­чурливите места.

Пътища за съседните села.

Покрай реката е известен Дървенишкият път, преминаващ на юг през местността Мусагеница. „Бусманскио път“, наричан и Старио път или Крушенски път, преминавал през местността Крушите, на из­ток през река Искър, за село Бусманци. Друг известен път е при местността Под могилите, водещ за село Горубляне (сега в жк „Дружба“). Под височините на местността Къро е имало отклонение при Тошков бунар на изток за землищата на Бусманци и Казичане. Известен е като Татарски път; по него минавала турс­ката поща. На юг от селото същият път е преминавал през местността Русоляко (сега кв. „Гео Милев“) по сегашната улица „Шипченски проход“. Бил е много стар и се явявал като междинен път между „Градскио път“, свързващ Слатина със София, сега ул. „Гео Милев“, и „Цариградско шосе“, построено след Крим­ската война от 1853-1856 г.

Други два пътя са отвеждали за село Подуяне. Единият бил коларски път през Редута - източно от местностите Под чифлико и Робов дол, сега кв. „Хр. Смирненски“, и през Триажна гара. Съществувал е и друг междуселски път за село Враждебна, известен като Враждебски път и минавал по сегашната главна улица на кв. „Христо Ботев“ - района на Аерогара „София“. Пресичал е Орханийското (Ботевградското) шосе и е навлизал в Нова Враждебна при местността Прогоно.

За всички изброени пътища главните посоки са югоизток, направлението София - Пловдив. Неслучайно през землището, в неговия северен край, е преминавал античният Траянов път. Съществува и местно предание, че цар Траян Минавал по него с каляската на път за Цариград, запазено и до днес в Слатина и Бусманци.

Съседни селища на Слатина са от запад град София, от северозапад Подуяне, от североизток Враждебна, от изток Бусманци, от югоизток Горубляне, от юг Дървеница. И трите землища на Слатина, Драгалевци и София се събирали при могилчето срещу днешния спортен комплекс, Диана“, при така нареченото Денчово кладенче. Оттам е преминавал и Бистришкият път, така че условно можем да включим към съседните селища и село Драгалевци.

Жителското название на населението от Слатина е слатинец, слатинка, слатинче. Другоселци (Потоп, Чурек, Бусманци) понякога ги наричат и слатинчани, но самото население предпочита по-съкратената форма слатинци.

За произхода на селището съществуват следните предания:

1. Името на селото дала една красива мома, „убавата Злата“, която се омъжила, родила деца и така създала селото, което приело нейното име Златина, а пое­не станало Слатина, „убавата Слатина“.
2. В много старо време дошли отнякъде златари, промивали пясък по реката и основали селището от двете страни на реката, което първоначално нарекли Златина, а после станало Слатина.
3. Според друго предание в селото живяла много лоша и зла жена, която се
   карала с всички и не отстъпвала на никого в своето упорство; тя се казвала Тина
   и започнали да й викат на прякор „Зла Тина“, от което се получило името на
   селото Златина или Слатина.
4. Четвъртото предание гласи, че в незнайно време станало голямо размес­тване на земята, част от нея се свлякла надолу, та там останало селото, където намира и сега. От Слетина, започнали да му викат Слатина.

Но докато това са народните обяснения за произхода на селищното име Слатина, нека видим на какво мнение по този въпрос са учените. Според проф. Моско Москов то е от славянски произход. ...Слатина е била обикновена дума със значение „извор, чиято вода не блика“, с която са били наричани такива родни обекти. Праславянската й форма е с индоевропейски корен.

Такъв извор, чиято вода не блика, а извира бавно, е известната доскоро Стара чешма в западната част на селището. Можем да предположим, че тя вероятно е дала названието на Слатина.

Местности: Алваджия, Барите (Вадите), Брего, Белио брег, Бистрички път, Бегличкото гумно, Брескето, Шиковите брестове, Тошковите брестове, Брестод Цекови брестове, Бахчите, Табйето, Анчето.

Бунари (кладенци): Бунаро - в местността Крушите, Вельов бунар, Тошков бунар, Балджийски бунар, Блатото, Воденицата, Вадата, Герено, Заечки герен, Геренчето, Гьоло, Стоянов гьол, Глого; Главата - при Чешмата (извор), Градскио път, Големите могили (Чикеричките могили).

Върби: Гьошковите върби, Циганчарските върби, Делийските (Могилатау Делийските), Денчовото кладенче, Дуняците, Дзуката, Дъбо.

Долове: Доло у селото, Доло от местността Русоляко, Слатински дол, от Редута; долове от местността Къродолче, от местността Чикерица, Доло, Панчов дол, Деветте дола, Илчовата страна, Йонков гьол, Къро, Крайното, Куклина бара, Локвите, Лъката, Кьорчовица, Кръстопъто, Кръстачката, Кулинскио път, Ленищата! Мусагеница, Мерата.

Могили, могилчета: Големите могили, или Чикеричките, Малите могили, Могилчето, Могилата у Делийските, Марковите могилчета, Белевото могилчеи Кировото могилче, Садиковата могила, Могилчето в местността Локвите, Над селото, Орницата, Под табано, Под могилите, Под чифлико, Пърдището, При язо, Прогоно, При манастиро, При гробищата, При воденицата, При реката, Празна сакуля, Русоляко, Рамнището, Стубело, Станевец, Страната, Църковното, Дошовата страна, Илчовата страна, Умата, Чикерица, Търницата, Садините, Блатото, Смръдльо, Соленяците, Арнаутската ливада, Чешмата, Чешменио път.

Предания, свързани с местности:

1. Куклина бара е била трудно за преминаване място на изток от село тресавище с малко течаща вода от изворите и в местността Под могилите. В нея често е затъвал добитък (овце, коне), затова мястото се е считало за дяволско. Има едно предание, че в нея се удавила, „задънала“, млада невяста (или момиче), която била много красива, и майка й непрекъснато плачела и нареждала:„На мама куклата.“ Оттам идва според народа и наименованието Куклина бара.
2. Празна сакуля (чувал). - Една година в тази местност ударил силен град и унищожил посевите, нищо не се родило; сакулята останала празна за зърно и брашно и така започнали да наричат мястото Празна сакуля.
3. Мусагеница. - Според народното предание на това място се били Крали Марко и Муса Кеседжия. Крали Марко надвил и затова местността започнали да я наричат Мусагеница.

Старини от Слатина

Една от най-интересните старини в землището на Слатина (южно от старо-село в Горната махала, в двора на слатинеца Гъле Пижов, около него, в ниви­те на Стойкови. Илтанови и в дворовете им) е неолитното, или новокаменното селище. Тук е извършил проучването си Археологическият музей през 1958 г. В науката е известно и като селище в кв. „Гео Милев“ (възникнал на Слатинско землище). Разположено е в местностите „На вадата“ и „Градините“ (или общо - Русоляко), на левия висок бряг на Слатинска река. Проучванията, започнати от Н. Петков продължават и до днес. Открити са многобройна керамика, първата къща в Европа. пещи за изпичане на керамика, хромели, копчета, идоли, животински кости и други (според описанията на учените селището е на 4 хил. години. Подобни неолитни селища са известни и другаде из Софийско и страната.

Други старини са изброените вече могили и могилчета, някои от тях разкопавани, остава непроучена Садиковата могила, забелязана от ученици от Първа мъжка гимназия (проф. Гаврил Кацаров през 20-те години на XX век счита, че е била пътна могила, северно от Римския път. Обозначена е пол № 4 в картата на могилите от Р. Попов. Садиковата могила е била изцяло изкопана от циганите, жители на кв. ,,Хр. Ботев“, възникнал на Слатинското землище през 40-те години.

Могилата в местността Делийските не е проучена; поставени са надписи, че е тракийска и, изглежда, е била разравяна от иманяри, тъй като има следи от разкопаване.  Намира се на междата между Слатинското и Горублянското землище, сега в жк „Дружба“.

На височината при местността Къро се намират Големите могили (източно от СОУ „Младост“) Вече са разкопани, но не е известно да са намерени археологически находки. От 50-те години Големите могили бяха в двора на военното поделение на 4-ти километър, в североизточната висока част. След 80-те години на ХХ век те са окончателно изравнени, а с това свършва завинаги и възмож­ността специалистите да се произнесат за историческата им значимост. Малите могили, все още непроучени, съществуват и досега на височината Къро на жк „Дружба“.

Могилчето до сегашния пазар в кв. „Гео Милев“ още след Освобождението е разкопано и изчезнало. Потулени са намерените предмети, липсва информация относно посегателството върху старината.

Могилката в местността Локвите, и до днес непроучена, е обозначена от Музея за история на София с надписи, които обаче са изкъртени. Намира се северно от шосето за Гара Искър в жк „Дружба“.

Друго могилче, което очевидно има връзка с римските строежи - вила на Гара Искър, в местността Дъбо, е проучено през 1936 г. от археолога Иван Велков. Северно от нея и от жп линията за Пловдив, в местността Крайното, има наме­рена антична керамика. Там се е намирало Кировото могилче, което днес едва се забелязва сред равнината; наоколо се показват камъни с хоросан, керамика от съдове, парчета от римски тухли.

Марковите могилчета (две на брой) и Белевото могилче се намират върху доста дълъг римски строеж с г-образна форма в местността Крушите. На север от този древен строеж, чиито основи и досега личат в нивите, е преминавал Траяновият път. Може да се гадае дали г-образният строеж е бил римска селскостопанска вила, военно съоръжение или голяма пътна станция, необходими през античността на главния стратегически път на империята.

Остатъци от римски строеж бяха намерени и в Слатина, в Горната махала, до реката. Засега не са ни известни научни публикации за него. Останали са зидовете, както и водопроводът от реката за римската сграда, една от стотици­те, пръснати около древна София.

Заслужава да се отбележи и съществуването на военна крепост на Редута върху неговата най-висока западна част, за което свидетелстват и заключенията на наши историци, проучвали похода на византийския император Василий III. При обсадата на крепостта Средец императорът и войските му са използвали  укрепленията около този важен стратегически център в завоевателната война срещу България в края на X век (986 г.).

В Националния исторически музей в София се намира римска пътна колони от Слатина, датирана от средата на III в. от новата ера. Тя е от варовик, висока е 1,80 м. Височината на буквите е 3 см. Надписът в дясната страна е изветрял. (Народен музей, инв. № 6927.) Надписът е на гръцки. Такива колони са намере­ни и на други места на територията около древна Сердика. Предполага се, че колоната е от времето на Траян Деций.

И така: разглеждайки старините в землището на Слатина и в самото селище, ние се натъкваме на една твърде богата на археологически старини земя, която е била обитавана от най-стари времена. Първите писмени извори обаче, където се споменава името Слатина, са османските данъчни регистри от XV век.

За Слатина е отбелязано, че е била селище, което често е променяло сом ствениците си. За 40-те - 50-те години на XV век са дадени 45 домакинства, вдовици - 5, приход 5,825 акчета.

Селото е посочено и втори път през 1451 г. като тимар на Искендер - син на Иакърджъ Халил. Жителите-мъже са дадени поименно и се срещат много звучни български имена. Накрая са отбелязани общият брой на домакинствата и дължимият данък:

Домакинства - 35, вдовици - 13, неженени - 2, испенч - 1003 [акчета]; опи­ван е и броят на мюсюлманите, очевидно наскоро приели исляма, като Юсуф, син на Абдуллах - женен...

Домакинства: на женени - 4, на неженени - 2, от Хамзет и рая 83 [акчета]. Името на Слатина отново се споменава през 1531 год. от словенеца пътешественик и преводач Венедикт Курипешич, който придружавал пратениците на немския император Фердинанд I, за да преговарят с Турция в 1530 г. Те отсед­нали в Слатина: „В събота на 1 октомври дойдохме от Брезник през Грахово поле до една долина, речена Клисура. След това стигнахме на хубавото дълго Софийско поле, през което вървяхме, та минахме и град София на горния му край, тъй щото по-голямата част на града ни остана наляво. Много умираха хората в града. Стигнахме до едно село, гдето и останахме.

В неделя на 2 октомври яздихме от Слатина по Софийското поле през ня­колко села до една горица и после до едно село Вакарел и там кондисахме.“

През 1576 г. селището е споменато в джелепкешански регистър, съставен доста подробно. Крупен овцевъд, Радомир, син на Банчо, е трябвало да даде 30 броя овце.

Османски документ от началото на 1604 г. отбелязва името на слатинчанина Павле, регистриран като войник в един съдебен акт. Там според Д. А. Ихчиев е отбелязано, че Павле оскърбявал и се заканил да убие поп Вълчо от с. Кумарица, Софийско, сега кв. „Александър Войков“.

В Боянския поменик от XVII век четем името Слатина и срещу него са изброени имената Василия, Стоян, Вълчо, Веля, Пейо, Йована, а под името на селото е написано пак лично име Никулице“, след което следват имената на жители от селата Подуяне, Герман, Дървеница.

Жителите на Слатина са поддържали многовековни връзки с Драгалевския манастир „Св. Богородица“. Още през 1795 г. те подаряват миней, печатан в Москва през 1793 г. (чрез софийски търговци били доставени 12 броя):

 „1795. Сий миней приложи Михаил касап Дубийн...

сия миней приложи Илю Митров от село Слатина, макя му Елица,

у света Богородица више село Драгалевци. „

Традицията да даруват манастира продължава даже и след Освобождението на страната. Нещо повече - слатинчани имали свой ден на манастира на Кръстопоклонната неделя, когато са отнасяли дарове, а са връщали кукуряк и здравец, тържествено посрещани от останалото население на Слатина под звъ­на на черковната камбана.

Селото е упоменато и в османски документ от XVIII век. Във връзка с вълненията на Осман Пазвантоглу-Видински е трябвало да се подготви нов поход на централната власт срещу сепаратиста и затова населението е обложено с извънреден данък. Селата от Софийската кааза и Слатина са споменати като владение на Шериф ага.

1. Село Враждебна - 2 къщи, 1/2 рубби
2. Село Обрадовци - 1 къща, 1/2 рубби
3. Село Слатина - 2 къщи, 1/2 рубби

От описа се вижда, че в Слатина са били регистрирани като заможни две  раятски къщи, които се облагат с извънредната повинност.

В турски документи, свързани с данъците, се среща името на Слатина в 1728 г., когато селището е обложено с извънреден данък - то дължи 1/4 дял от данък, за да се прекара в Родосто, пристанище на Мраморно море, изкопаното  в земите ни желязо. Ако не могат да заплатят с пари, уточнявала наредбата, да участват в превозването с коли, каквато е била и основната цел.

ЧЕРКВИ, МАНАСТИРИ, ПАРАКЛИСИ, ОБРОЧИЩА, СВЕЩЕНИ ДЪРВЕТА

Храмът „Света Троица“. Изграден е върху стари манастирски основи. Строи се доста дълго време - от 30-те години да 1943 г.

По домашно предание на мястото му е имало манастир със същото име -“Света Троица“.

Според местно предание манастирът е бил разрушен при османското нашестви Селяните от Слатина запазили спомена за своя Манастир, като мястото, къде се е издигал, наричали При манастиро. Там имало аязмо, бликала светена вода китка брястове и очертание от храсти напомняли за мястото, където се нами­рала старата сграда.

По-късно на мястото бива направено дървено параклисче, а след това - но­вата сграда на църквата, която слатинци наричат манастирчето.

В листовка, издадена през 1968 г., за храма е отбелязано следното: „Върху основите на древен манастирски храм се откроява величествена сграда на хра­ма „Света Троица“, дело на прочутия български архитект Пантелей Цветков, който майсторски е съчетал старобългарски форми с новото в църковната архитектура. Храмът е кръстообразен, със застроена площ от 670 кв. м.

...Особено внимание заслужава прекрасният иконостас от резба, творба на даровития художник-резбар Петър Кушлев.“

Храмът е построен от даренията на местното слатинско население. Откъм северната му страна е гробът на Спаса Караджова, по чието съновидение е отк­рит манастирът или както се казва на местен говор, „на баба Спаса й се приказало, че там има манастир“.

Вторият гроб е на известната слатинска врачка Линка Галева, която дала кредства за изграждане на храма под форма на дарения, включително и къщата, която сега е манастирска сграда.

Църквата „Света Мина” („Свети Терапонт“)

Тя се издига над Слатина, на югоизточното възвишение на Ридо (Редута), и е построена през Възраждането (1872 г.). Зад нея са били старите слатински гробища. Предполага се, че преди нея на мястото е имало малък параклис.

Храмът „Света Мина“ е еднокорабен, с дължина 23 м и широчина 7,50 м. Строен е на три пъти¹⁶. Майсторите на старата част били от Слатина, както личи ргвградения камък с техните имена: майстор Стойко, Тоте, Митър, Андон, Божил, Никола.

Камъните за черквата са били докарани от Стара планина.

Иконите на иконостаса са от хаджи Иванчо поп Лазаров от село Сестримо, (Пазарджишко (1873 г.).

Съществува предание, че на мястото, където е построена черквата, е бил умъртвен св. Терапонт и до 1950 г. тя носила неговото име. След извършения ремонт на храма той е преименуван на „Св. Мина“.

Камбаната е отлята в Русия през XIX век по случай отмяната на крепостното право в придворната леярна на град Ярославъл. Докарана е в София преди Освобождението, а по-късно е подарена на църквата.

На старите слатински гробища с големите каменни кръстове художникът Ив. Мърквичка е нарисувал двата варианта на прочутата си битова карти „Задушница“.

В черквата (по предание) са се отбивали Васил Левски (основал местен революционен комитет в Слатина), както и разезд от осем конници - руски военни разузнавачи, при освобождението на София от османско робство в 1877/78 г.

За свещени места са считани и Тошковите брестове в местността Къро, височината югоизточно от Слатина. Тук спирало по традиция религиозното шествие при молебен за дъжд, когато свещеникът и селяните пеели молитви и когато обикаляли землището на Гергьовден. Тук имало оброчен кръст и мястото било почитано като свещено. Китката брястове се извисявали в нивата на рода Тошкови затова и брястовете били наричани Тошкови. Вярвало се, че те прогонват злините. В местността Дъбо е имало вековен дъб, почитан от слатинското населени като свещен. На същото място по-късно археологът Иван Велков открива римската селскостопанска вила, т. нар. Вила рустика.    

Автор : Любен Грозданов

Потребителски рейтинг: 0 / 5

Списание "Сердика" (книга 4, 1938 г.) 

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Карта на София от 1878 година

Карта на София от 1878 година  - село Слатина  (в средата - дясно)

Същата карта от 1878 година, на която са показани само село Слатина, Слатинският редут и р. Слатинска  

Читалище "Светлина 1921" - аерофотоснимка 1954 г.

Върху сателитната снимка на София от 2019 година е насложена картата на София от 1878 година, на която долу в дясно е село Слатина.

Центърът на Слатина - 2020 г.

Докато през 1878 г. територията на София е едва 3 кв. км, то в края на Първата световна война (1914-1918) вече е 8,5 кв. км, а през 1934 г. достига 42 кв. км. С присъединяването на околните села Подуяне, Слатина, Драгалевци, Красно село, Обеля, Надежда, Орландовци, Малашевци територията й нараства на 57 кв. км.

Днес район "Слатина" е с граници:  бул. Данаил Николаев, ул. Боян Магесник, Слатинската река, ул. Стоян Попов, ул. Летоструй, северната граница на летищния комплекс, р. Искър, южната граница на летищния комплекс, бул. Христофор Колумб, бул. Искърско шосе, бул. Цариградско шосе, бул. Ситняково. /“ЗАКОН ЗА ТЕРИТОРИАЛНОТО ДЕЛЕНИЕ НА СТОЛИЧНАТА ОБЩИНА И ГОЛЕМИТЕ ГРАДОВЕ“ ДВ. бр.31 от 10 Април 2018г./

За първи път селището „Слатина“ е упоменато  през 15 век - в началните десетилетия на османското владичество.

През 1880 година Слатина е наброявала 639 жители.

През 1965 г.  - 3800 жители. 

През 2017 г. - 73872 жители.

През Слатинското землище са минавали важни пътища  в посока от ЗАПАД към ИЗТОК - това са :

ТРАЯНОВИЯ ПЪТ „Торни“ и „Долни“ ТРАЯН -  МИНАВАЛ  ПРЕЗ РАЙОНА НА АЕРОГАРА СОФИЯ, ЗЕМЛИЩЕТО НА ПОДУЯНЕ, ВРАЖДЕБНА, КРИВИНА ДОЛНИ И ГОРНИ БОГРОВ / днешното Ботевградско шосе/

ТАТАРСКИЯ ПЪТ  минавал южно от Слатина - пътя до двореца „Враня“.

КУЛИНСКИЯ ПЪТ - успореден на Траяновия път, служил за граница между Слатина и Враждебна.

БИСТРИШКИЯ ПЪТ - през Слатина, Дианабад  до Самоков.

ПЪТЯТ СЛАТИНА - БУСМАНЦИ.

ПЪТЯТ СЛАТИНА - ПОДУЯНЕ - ПРЕЗ местността „РОБОВ ДОЛ“.

„СРЕДНИО ПЪТ„ - ПЪТЯТ  СЛАТИНА - СОФИЯ - по улица „Гео Милев“.

„ЦАРИГРАДСКОТО ШОСЕ“

Село Слатина е разположено от двете страни на Слатинска река, която река е събирала водите на Драгалевската и Дървенишката реки, които се вливат в Перловската река, а оттам в р. Искър.

Слатинския редут  първоначално се е наричал „Бахчите“ или „Ридо“.  Тук слатинчани с дарения започват съграждането на църквата „Св.Троица“. Храмът е осветен от екзарх Стефан на 22 ноември 1943 година.

Където се издигат военните блокове, до „The Mall“ на бул. „Цариградско шосе“  е местността „Къро“ .

Обръщалото на рейсовете  е „Бегличко  гумно“ -  хармана,   където се е вършеело.

„Куклена бара“ е на изток от ПЖИ „Тодор Каблешков“.

Местността „Дъбо“  е района на гара Искър.

„Бродо“ е  железният слатински мост, построен 1924 година. Преди това е бил дървен. „Бродо“ е моста, където се пресичат улица“Гео Милев„ и рака Слатинска. Тук са се събирали стадата  говеда на слатинци и говедарят, който е бил пазарен да пасе селските животни ги изкарвал на паша сутрин,  а вечер селяните пак от „Бродо“  ги закарвали по домовете си.

Слатина се състои от три махали - Горна, Долна (Герено) - или през реката и средната махала (Центъра):

ГОРНАТА МАХАЛА (НАЙ-СТАРАТА МАХАЛА)

В нея се заселват  слатинските фамилии Ташоците, Гайдарските, Миовите, Хаджийските, Джелепете. Илтановите, Колевите, Йошевите, Стоилковите, Келешете,  Младенови, Доневи.

СРЕДНАТА МАХАЛА - центъра -  при чешмата, църквата, училището, читалището и  общината.

Слатинските фамилии в тази махала са: Караджовите,  Баджийските, Петньовите, Миховите, Стойковите, Маджарете, Панчовите, Ликовите, Тошковите.

ДОЛНАТА МАХАЛА

След Освобождението  селото се разраства  към североизточната част на Слатина - от двете страни на реката, под Редута, където е  и „Робов дол“. Тук са се заселили слатинските фамилии - Стоянови, Циганчарете, Шиковите, Тотовите, Ласковите.

През април 1938 г. със закон се създава Столичната голяма община. Към града са присъединени редица села - Бояна, Кня­жево, Красно-село, Горна баня, Надежда, Слатина, Дървеница и Драгалевци.

Потребителски рейтинг: 0 / 5

Иванка Миленова: дядото на мъжа ми е копал основите на „Александър Невски“

Иванка Миленова

От разказите на стари слатинци научаваме много факти, свързани с по-старата история на квартала и на някогашна София. В навечерието на 90-годишнината на леля Ванче, първа братовчедка на майка ми, си говорим за някогашното време в Слатина. Тя започва да ми разказва за дядо Милен, дядо на съпруга й Димитър: - Дядо Милен, носим неговата фамилия, дядото на съпруга ми, дошъл в Слатина от Казичане. А пък бащата на дядо Милен, дядо Кръстьо бил шивач, шил на селяните апанджаци, шуби, панталони. Купил си имот в Слатина, накрая на селото и започнал да шие. Но един клиент го посъветвал да си купи място за дюкян в центъра на Слатина, а не накрая, където нямало жив човек. Дядото си купува място към центъра, построил си къща. Дядо Милен имал трима сина и една дъщеря. Дядо Милен бил много работлив човек. Той имал двойка много едри волове с хубава каруца. Ходил да копае и изввозва пръстта, когато правели основите на храма „Александър Невски“. Копаели на ръка, с лопати, нямало никаква техника. Копаели много дълбок и широк изкоп в земята, подземен етаж. Било стръмно да извозват изкопаната земя, всички бутали каруците нагоре, за да могат воловете с каруците да я извозят. От тази работа, като копал и извозвал пръстта, му платили добре. С тези пари си купил още земя в Слатинско. Дядо Милен изкарал добри пари от копаенето. Решил с останалите пари да купи камбанария на църквата „Свети Мина“ в Слатина. Камбаната била много звънлива и ехтенето й се чувало чак в съседните околни села. Била с много звънлив и хубав звук. Шопите в Софийско били много набожни. На всеки божи празник ходели в църквата, там отслужвали цели три свещеника. Днес, за съжаление църквата е затворена, не се отваря дори на най-големите Божии празници. Някога слатинци цели семейства, в цели шествия отивали с пълни ръце с курбан, погачи, жито, баници към църквата. Оставяли от стоята лепта за благото на църквата. Тогава църквата станала богата, имала средства за украса с икони на стенописите, всичко било изписано и богато подредено в нея. Но веднъж на едно момиче, не му се помни името, се присънило, че горе, на Редута, на определено място е закопана много стара и ценна реликва. Скрита от набезите на турците там била скрита стара икона на Света Троица. Мястото се приказало на това момиче, че трябва там да се построи църква с това име. Слатинци се организирали с доброволен труд, събрали и средства за материали, всички заедно построили днешната черква „Света Троица“, постепенно към нея се построили и други сгради, обособил се манастирски комплекс. Днес от тези сгради няма и помен, останала е само църквата „Света Троица“, но хората продължават да наричат църквата Манастира.

В стара Слатина се изявиха културните за времето си селяни. Имало голям подем сред тях, всички записали да учат кой средно, кой висше образование. Образувала се от тях една група, наричали ги Кибиците. Те се събирали в центъра на селото в бръснарницата на Киро браснаря. Събирали се и пеели песни – народни, градски шлагери от онова време. Тогава, особено преди празници, се събирало цялото село на центъра. Пеели песни, разхождали се от центъра до края на селото и обратно, имало така нареченото движение, което си било част от местната традиция. Пеели мъжете, но към тях се присъединявали жените, те също пеели шлагери, като „Минаха години“, „Бели ружи“. Участвах във вечеринките в читалището. Като го направиха, всичко живо се събираше там. Имаше сцена, салон, започнаха да се правят вечеринки. Имах роли във вечеринките скоро си спомнях думите от репликите. Преди да се отвори завесата, поглеждахме скришом да видим, колко пълен е салонът. Там моят съпруг ме е харесал и ми предложи, аз отначало уж не исках, но после го харесах и аз. Започна да ме изпраща вечер от центъра след вечеринките до края на селото, където живеех. Като завърших училище, на 17 години се омъжих, той беше пет години по-голям от мене, тъкмо беше отслужил. После се родиха близнаците  Кирил и Методий, от тях днес имам трима внуци и шест правнуци.

После дойдоха на власт комунистите. Те ни взеха имотите, тормозеха ни да работим на смени, взимат ти силата до последно, а заплатите ниски и едни и същи. Много работа на норми, денонощно. Забраниха ни  някогашните празници, наложиха ни свои. – припомня си леля Ванче. - Твоята баба Тодорка е от Мърчаево, тя се омъжи за дядо Георги, имаха две деца – Никола и Иванка. Много добри и възпитани деца бяха, а тя бе толкова работлива и толкова мераклийка,  всичко умееше да изработва майсторски. Беше една в Слатина. Тя се омъжва в рода Келешете, за Георги Вучков Стаменов, викаха му Георги Смешльо. Така му казваха, защото си го спомням с шегите и с вицовете, много контактен и усмихнат човек. Имаше две сестри, много добри жени – Ценка и Люба. Техен братовчед Пешко решиха да го оженят за София, племенница на Тодорка от Мърчаево. Тя реши да ги запознае. София, или Цика, както я наричаха, беше с червени страни жена, обличаше се много красиво. Пешко също беше голям хубав човек.

Като малка съм ходила на Лазарица. Сестра ми Лиляна си беше купила една копринена риза, която трябваше да се избродира. Дадохме я на леля Тодорка, тя я избродира и стана много красива. Но нямах литак, даде ми своя леля Тодорка. Всяка година тя ми даваше низания си литак, с коилото, венците, герданите, бях много хубава лазарка.  Бяхме четири лазарки в нашата група, съревновавахме се с друга група от по-големи момичета. Едните пеят, другите играят. Така обикаляхме селото, влизахме във всяка къща и пеехме. „Море койло, койло Коилодине, излезнахме от джелепе, улезнахме у джелепе“ – излязохме от един двор и влязохме в друг двор. Посрещат ни с една кошница яйца, пеехме песен според стопаните с пожелание, който е за женене да се задоми, който си няма дете, да си има. Събираме дребни пари, гевреци, яйца, кой каквото ни даде. Леля Тодорка много хубаво плетеше и шиеше, беше голяма мераклия. Тя пееше много красиви граовски песни, беше от Граово, от село Мърчаево. Даваше ми низан литак с красиво подредени и ушити по него пайети, мъниста. Ходех 4-5 поредни години като лазарка, конкурирахме се, съревновавахме се с другата група на по-голямите. Беше много забавно и весело.

Вечер имахме танцови забави, музиката като засвири цяла Слатина идва в салона на читалището. Играят хора, после започват танците танго, валс. На почит бяха онези, които танцуваха най-красиво и грациозно. Те бяха обект на приказки и похвали от всички присъстващи – връща спомените си днес леля Ванче.      

През време на царска България, от времето на Фердинанд, местните хора го помнят, че бил неморален човек. Но синът му Цар Борис ||| го знаят, като добър човек. За съжаление според тях, с нищо не е допринесъл за живота на хората. Не съдействал да се построят фабрики, където хората да намерят работа за добро препитание. Нищо.

• Спомням си времето на баба Линка, гледачката, продължава да си спомня Иванка Миленова. - При нея веднъж отишла свекърва ми баба Бена. Като излязла от нея, била много доволна, казала. Всичко ми позна! – Много хора чакали отвън и баба Бена чакала своя ред, баба Линка не позволявала да се пререждат, дори за спешен случай. Не се ползвали с предимство дори хората от Слатина. Всеки влизал при нея по реда си. От цяла България идвали хора, чакали по няколко дена, спали в каруците, а тя на всички помагала. Парите, които хората й оставяли, ги събирала и на другия ден при нея идвали комшиите. Тя раздавала парите на всеки, като започвала от най-възрастните и най-бедните. Много хора е подпомагала. Като излизала на двора, по нея кацали гугутки на раменете й. Тя им говорела и се усмихвала ласкаво. Обичали я и Божиите твари. Имала две кучета – едното бяло, другото черно. Те я пазели ревностно. Но веднъж един слабоумен човек, който се навъртал наоколо, не успял да вземе пари от тези, които баба Линка раздавала на хората и се ядосал. На сутринта тя намерила едното си куче удушено, увиснало на тел пред вратата й. Такива неща се случвали тогава. Но всички много обичали и уважавали баба Линка, за много хора тя била благодетел и им помагала в недоимъка и в беди. Тя се равнява с баба Ванга. Баба Линка започнала преди нея да гледа, а през последните им години техните дарби помагали на хората в бедствия, войни и голяма сиромашия. Бог ги пратил при хората да им помагат с Негова помощ. Баба Линка не е имала деца, затова осиновила едно момче. Днес гробът на баба Линка е в двора на църквата „Света Троица“.

Записа ДОРА  НИКОЛОВА