Иванка Миленова: дядото на мъжа ми е копал основите на „Александър Невски“

Иванка Миленова

От разказите на стари слатинци научаваме много факти, свързани с по-старата история на квартала и на някогашна София. В навечерието на 90-годишнината на леля Ванче, първа братовчедка на майка ми, си говорим за някогашното време в Слатина. Тя започва да ми разказва за дядо Милен, дядо на съпруга й Димитър: - Дядо Милен, носим неговата фамилия, дядото на съпруга ми, дошъл в Слатина от Казичане. А пък бащата на дядо Милен, дядо Кръстьо бил шивач, шил на селяните апанджаци, шуби, панталони. Купил си имот в Слатина, накрая на селото и започнал да шие. Но един клиент го посъветвал да си купи място за дюкян в центъра на Слатина, а не накрая, където нямало жив човек. Дядото си купува място към центъра, построил си къща. Дядо Милен имал трима сина и една дъщеря. Дядо Милен бил много работлив човек. Той имал двойка много едри волове с хубава каруца. Ходил да копае и изввозва пръстта, когато правели основите на храма „Александър Невски“. Копаели на ръка, с лопати, нямало никаква техника. Копаели много дълбок и широк изкоп в земята, подземен етаж. Било стръмно да извозват изкопаната земя, всички бутали каруците нагоре, за да могат воловете с каруците да я извозят. От тази работа, като копал и извозвал пръстта, му платили добре. С тези пари си купил още земя в Слатинско. Дядо Милен изкарал добри пари от копаенето. Решил с останалите пари да купи камбанария на църквата „Свети Мина“ в Слатина. Камбаната била много звънлива и ехтенето й се чувало чак в съседните околни села. Била с много звънлив и хубав звук. Шопите в Софийско били много набожни. На всеки божи празник ходели в църквата, там отслужвали цели три свещеника. Днес, за съжаление църквата е затворена, не се отваря дори на най-големите Божии празници. Някога слатинци цели семейства, в цели шествия отивали с пълни ръце с курбан, погачи, жито, баници към църквата. Оставяли от стоята лепта за благото на църквата. Тогава църквата станала богата, имала средства за украса с икони на стенописите, всичко било изписано и богато подредено в нея. Но веднъж на едно момиче, не му се помни името, се присънило, че горе, на Редута, на определено място е закопана много стара и ценна реликва. Скрита от набезите на турците там била скрита стара икона на Света Троица. Мястото се приказало на това момиче, че трябва там да се построи църква с това име. Слатинци се организирали с доброволен труд, събрали и средства за материали, всички заедно построили днешната черква „Света Троица“, постепенно към нея се построили и други сгради, обособил се манастирски комплекс. Днес от тези сгради няма и помен, останала е само църквата „Света Троица“, но хората продължават да наричат църквата Манастира.

В стара Слатина се изявиха културните за времето си селяни. Имало голям подем сред тях, всички записали да учат кой средно, кой висше образование. Образувала се от тях една група, наричали ги Кибиците. Те се събирали в центъра на селото в бръснарницата на Киро браснаря. Събирали се и пеели песни – народни, градски шлагери от онова време. Тогава, особено преди празници, се събирало цялото село на центъра. Пеели песни, разхождали се от центъра до края на селото и обратно, имало така нареченото движение, което си било част от местната традиция. Пеели мъжете, но към тях се присъединявали жените, те също пеели шлагери, като „Минаха години“, „Бели ружи“. Участвах във вечеринките в читалището. Като го направиха, всичко живо се събираше там. Имаше сцена, салон, започнаха да се правят вечеринки. Имах роли във вечеринките скоро си спомнях думите от репликите. Преди да се отвори завесата, поглеждахме скришом да видим, колко пълен е салонът. Там моят съпруг ме е харесал и ми предложи, аз отначало уж не исках, но после го харесах и аз. Започна да ме изпраща вечер от центъра след вечеринките до края на селото, където живеех. Като завърших училище, на 17 години се омъжих, той беше пет години по-голям от мене, тъкмо беше отслужил. После се родиха близнаците  Кирил и Методий, от тях днес имам трима внуци и шест правнуци.

После дойдоха на власт комунистите. Те ни взеха имотите, тормозеха ни да работим на смени, взимат ти силата до последно, а заплатите ниски и едни и същи. Много работа на норми, денонощно. Забраниха ни  някогашните празници, наложиха ни свои. – припомня си леля Ванче. - Твоята баба Тодорка е от Мърчаево, тя се омъжи за дядо Георги, имаха две деца – Никола и Иванка. Много добри и възпитани деца бяха, а тя бе толкова работлива и толкова мераклийка,  всичко умееше да изработва майсторски. Беше една в Слатина. Тя се омъжва в рода Келешете, за Георги Вучков Стаменов, викаха му Георги Смешльо. Така му казваха, защото си го спомням с шегите и с вицовете, много контактен и усмихнат човек. Имаше две сестри, много добри жени – Ценка и Люба. Техен братовчед Пешко решиха да го оженят за София, племенница на Тодорка от Мърчаево. Тя реши да ги запознае. София, или Цика, както я наричаха, беше с червени страни жена, обличаше се много красиво. Пешко също беше голям хубав човек.

Като малка съм ходила на Лазарица. Сестра ми Лиляна си беше купила една копринена риза, която трябваше да се избродира. Дадохме я на леля Тодорка, тя я избродира и стана много красива. Но нямах литак, даде ми своя леля Тодорка. Всяка година тя ми даваше низания си литак, с коилото, венците, герданите, бях много хубава лазарка.  Бяхме четири лазарки в нашата група, съревновавахме се с друга група от по-големи момичета. Едните пеят, другите играят. Така обикаляхме селото, влизахме във всяка къща и пеехме. „Море койло, койло Коилодине, излезнахме от джелепе, улезнахме у джелепе“ – излязохме от един двор и влязохме в друг двор. Посрещат ни с една кошница яйца, пеехме песен според стопаните с пожелание, който е за женене да се задоми, който си няма дете, да си има. Събираме дребни пари, гевреци, яйца, кой каквото ни даде. Леля Тодорка много хубаво плетеше и шиеше, беше голяма мераклия. Тя пееше много красиви граовски песни, беше от Граово, от село Мърчаево. Даваше ми низан литак с красиво подредени и ушити по него пайети, мъниста. Ходех 4-5 поредни години като лазарка, конкурирахме се, съревновавахме се с другата група на по-голямите. Беше много забавно и весело.

Вечер имахме танцови забави, музиката като засвири цяла Слатина идва в салона на читалището. Играят хора, после започват танците танго, валс. На почит бяха онези, които танцуваха най-красиво и грациозно. Те бяха обект на приказки и похвали от всички присъстващи – връща спомените си днес леля Ванче.      

През време на царска България, от времето на Фердинанд, местните хора го помнят, че бил неморален човек. Но синът му Цар Борис ||| го знаят, като добър човек. За съжаление според тях, с нищо не е допринесъл за живота на хората. Не съдействал да се построят фабрики, където хората да намерят работа за добро препитание. Нищо.

• Спомням си времето на баба Линка, гледачката, продължава да си спомня Иванка Миленова. - При нея веднъж отишла свекърва ми баба Бена. Като излязла от нея, била много доволна, казала. Всичко ми позна! – Много хора чакали отвън и баба Бена чакала своя ред, баба Линка не позволявала да се пререждат, дори за спешен случай. Не се ползвали с предимство дори хората от Слатина. Всеки влизал при нея по реда си. От цяла България идвали хора, чакали по няколко дена, спали в каруците, а тя на всички помагала. Парите, които хората й оставяли, ги събирала и на другия ден при нея идвали комшиите. Тя раздавала парите на всеки, като започвала от най-възрастните и най-бедните. Много хора е подпомагала. Като излизала на двора, по нея кацали гугутки на раменете й. Тя им говорела и се усмихвала ласкаво. Обичали я и Божиите твари. Имала две кучета – едното бяло, другото черно. Те я пазели ревностно. Но веднъж един слабоумен човек, който се навъртал наоколо, не успял да вземе пари от тези, които баба Линка раздавала на хората и се ядосал. На сутринта тя намерила едното си куче удушено, увиснало на тел пред вратата й. Такива неща се случвали тогава. Но всички много обичали и уважавали баба Линка, за много хора тя била благодетел и им помагала в недоимъка и в беди. Тя се равнява с баба Ванга. Баба Линка започнала преди нея да гледа, а през последните им години техните дарби помагали на хората в бедствия, войни и голяма сиромашия. Бог ги пратил при хората да им помагат с Негова помощ. Баба Линка не е имала деца, затова осиновила едно момче. Днес гробът на баба Линка е в двора на църквата „Света Троица“.

Записа ДОРА  НИКОЛОВА