Неолитното селище Слатина е сред символите на първата европейска цивилизация

чл.-кор. проф. дин Васил Николов
Национален археологически институт с музей – БАН

Останките му на възраст около 8 хиляди години се намират в южната част на Софийското поле, на левия бряг на Слатинска река, приток на р. Искър, близо до някогашното село Слатина. В ново време земята там е обработвана, използвана за ниви и градини. Селището е открито е през 1928 г., когато през него преминава околовръстната железопътна линия на София. През 1958 - 1960 г. на територията му са направени дълбоки изкопи за канал-колектор, печатница на БАН, водопроводи и канали. Някои наблюдения върху изкопите и събрани от тях археологически материали са публикувани от любителя-археолог Неделчо Петков и от сътрудници на новосъздадения Музей за история на София. През 70-те години на ХХ в. югоизточната част на селището е унищожена при строителството на спортния комплекс „Червено знаме“. По това време Слатинска река е вкарана в подземен канал. През 1978 г. Лиляна Перничева проучва част от западната периферия на обекта, нарушена при изкопни работи за топлопровод.
Същинските археологически разкопки на раннонеолитното селище имат началото си преди 36 години, когато започват изкопните дейности за изграждане на трамвайната линия по бул. Шипченски проход – без за това да са уведомени археолозите. При констатирането на направения вече дълбок изкоп по бъдещия булевард, с големи усилия е спряна строителната дейност и на 9 май 1985 г. започва археологическото проучване в тази част на селището под ръководството на Васил Николов. През следващата година разкопките се съсредоточават в западната периферия на селището, в площта между бул. Шипченски проход и Комплекса на БАН на 4-ти км. Те продължават до 1997 г. върху площ около 1,5 дка. През 2013 г. са възобновени в цялата западна половина на същия проучван сектор, продължават и до днес. През 2016 г. влиза в сила режим за опазване на неолитното селище Слатина-София като национална културна ценност. Освен редовните, от 2018 до 2020 г. са проведени и спасителни разкопки в рамките на няколко строителни терена в северната периферия на селището с обща площ над 3 дка.
В резултат на всички тези проучвания е ясно, че селището е заемало площ от над 300 дка, а културните останки от него са с дебелина до 4 м. Съществувало е в периода от края на VII-мо до средата на VI-то хил. пр. Хр.
Създателите и обитателите на селището са мигрантски групи, които пристигат на Балканите от Южна Анатолия (Мала Азия), прекосявайки Егейско море на салове, пренасяйки култивирани житни семена и одомашнени животни. Първите мигранти достигат Тесалия (Северна Гърция) в средата на VІІ хилядолетие пр. Хр., а през следващите няколко столетия новопристигащите поемат на север през Централните Балкани по долините на Струма, Места и Вардар. Струмският път се оказва най-подходящ за най-ранните земеделци и скотовъдци в търсенето на подходящи екологични ниши за новия живот. Така в края на VІІ хилядолетие пр. Хр. те достигат Софийското поле, една група усяда на левия бряг на Слатинска река и постепено създава селище. Възможно е една от причините за избор на мястото за заселване да дава много по-късното наименование на местността, където лежат останките от ранноземеделското селище – Слатина. Името е от славянски произход и идва от раннославянското название слат – сол. Солта е изключително важна за човека и животните – хората от земеделско-скотовъдните общности трябва да се грижат за осигуряването на сол за себе си и за животните, защото без сол животът е невъзможен.
След заселването, хората останали на това място край Слатинска река около 500 години. Селището се разраствало, свивало и местило по речната тераса. В ранните етапи на съществуването си то е било оградено от ров/ровове и/или масивна дървена стена. Това е било начин не толкова хората да се защитят от диви животни или враждебни групи хора, колкото да обозначат своето вътрешно, подредено пространство.
Около средата на VІ хилядолетие пр. Хр. в резултат на неблагоприятни климатични условия, довели до мащабни заливания и наводнения, жителите на неолитна Слатина се преселили на неизвестно засега място.
При археологическите разкопки в културния пласт на селището са проучени изцяло или частично останките на около 40 къщи. Имат правоъгълен или трапецовиден план и различни размери, като впечатление прави, че по-ранните къщи са със значително по-голяма площ. Две къщи, отнасящи се към един от най-ранните етапи на обитаване на селището, се открояват със значителните си размери и сложен план. Едната има площ около 147 кв. м. Дългите ѝ стени са дъговидно извити успоредно една на друга. Включва три почти еднакви по площ помещения, както и две малки странични помещения със стопански функции. Другата къща не е изцяло разкрита, но досега е установено, че тя има пет самостоятелни помещения, които са пристроявани едно към друго. Предполагаемата ѝ площ е около 250 кв. м. В селището са проучени и много къщи с по-малка площ (30 до 80 кв. м). Някои от тях са с едно помещение, други с две, има такива с едно помещение и малка пристройка към него. Това показва значителна адаптивност спрямо различните нужди в конкретен момент.
Проучената през 1985 г. т. нар. Голяма къща с площ 117 кв. м. дава изключително детайлна информация за начина на изграждане. Стените са строени с помощта на набити дъбови стълбове, изплетени с върбови или лескови пръчки и замазани от двете страни с глина така, че да се получи дебелина от 18 - 20 см. Двускатният покрив, който обикновено е симетричен, е имал дървена подпорна конструкция. Самата Голяма къща е с асиметричен покрив, и то съвсем преднамерено направен. Това позволявало в ранните часове на деня постройката да акумулира повече слънчева топлина. Подът е измазван периодично с глина.
Къщата е не само покрив над главата, но и средоточие на редица ежедневни дейности, поради това вътрешната ѝ уредба е сравнително стандартна. В нея обикновено има куполна пещ, най-често разположена пред средата на някоя от стените, с масивна основа, изградена от речни камъни. В близост до пещта обикновено е разположено стационарно хромелно съоръжение, както и глинобитна площадка за домакински нужди. Зърнохранилищата са изградени върху пода от глина. Имат различна форма и сечение - кръгло, овално, квадратно, правоъгълно, трапецовидно, а във височина достигат до 70 - 80 см. За зърнохранилища са използвани и големи керамични съдове, замазани в пода за стабилност. Установени са и вкопани в пода каменни хавани. Други елементи на интериора са дървените лежанки за спане и вертикалния тъкачен стан, който вероятно се използва сезонно.
Пространството на къщата е свързано с различни ежедневни или периодични занимания, които обитателите на селището извършват в тях. Къщата е място за подслон (дървени лежанки), място за приготвяне на храна и хранене на обитателите ѝ (пещ, огнище, каменна мелница, глинобитен подиум, огнище, пещ, керамични съдове), място за съхраняване на храна и хранителни припаси (напр. зърно в хранилищни съдове, плодове), място за домашни производствени дейности като тъкане и изработване на дрехи (тежести за тъкачен стан, останки от лен), изработване на сечива от кост (наличие на полуфабрикати и големи количества инструменти без следи от употреба), изработване на керамични съдове и др.
В живота на праисторическите хора неделимо се преплитат утилитарното и сакралното. Така в една къща се откриват редица смислово и функционално натоварени елементи, свързани с религиозно-митологичните представи и обредността на древните земеделци и скотовъдци. Още преди изграждането на къщата е правена т.нар. строителна жертва - един много широко разпространен ритуал в Стария свят и до наши дни. В раннонеолитното селище Слатина-София това е добре документирана традиция. „Жертвата“ е различна – керамичен съд, нефритена свастика, човешка мандибула, костени сечива и пр., а целта е една - осигуряване закрилата от дух-пазител. В т.нар. Голяма къща, в западната част на малкото ѝ помещение, е открит модел на жилище. Вероятно в него е поставяна храна за домашния дух-охранител с цел поддържане на неговата благосколонност към обитателите на къщата. Това е един от обичаите, свързани със зачитането на предците, някой от които се отъждествява с домашния дух-охранител. В същата къща до централните носещи дървени колони е вкопана жертвена яма, в която е поставяна или наливана жертвена храна. Едва ли е случайно разположението ѝ непосредствено до една от централните колони на къщата. Логично е допускането за обредни действия, свързани с култа към колоната, който е свързан с поддържането на реда в космоса, включително и за запазването на самата къща от разрушаване.
Обитатителите на раннонеолитно селище Слатина-София са едни от първите земеделци в българските земи – земеделието е основният им поминък. От култивираните зърнени растения най-често са отглеждани еднозърнестият лимец и плевестият ечемик, следвани от двузърнестия лимец. Срещат се мека пшеница, ечемик, голозърнест ечемик и диворастяща еднозърненка. Сред бобовите култури най-разпространени са лещата и секирчето, установени са също грах, бурчак и глушина. От тях приготвят каши и т. нар. кисел хляб - смлени със житото, зърната от бобови растения набухват хляба, играейки ролята на мая. Данни за това са открити при проучването на т. нар. Голяма къща, като до тогава се смяташе, че киселият хляб е откритие на много по-късната желязната епоха.
В подходящите сезони хората събират диви плодове като дрян, слива, грозде, лешник, бъз, къпина, ягода. Има данни, че сливите били сушени като по този начин ставали годни за съхранение за по-дълго време.
Скотовъдството също е съществена част от поминъка. Отглеждани са овце, кози, говеда и прасета. Възрастовата структура на животните показва, че те са използвани преди всичко за месо, но се предполага и постепенно усвояване на прясното мляко.
Ловът, подобно на събирателството, има спомагателна функция в изхранването. Обект на лов били различни видове, някои само с трофейна стойност – тур, елен, сърна, дива свиня, златка, язовец, мечка, лисица, вълк, бобър, птици, риби, костенурки, миди.
Силната зависимост на праисторическия човек от природата води след себе си до извършването на редица обредни дейности, които да укротят независещите от него сили.
Част от обредните дейности са свързани и с погребването на мъртвите. В периферията на селището и в междужилищното пространство са открити останки от едва 8 гроба - очевидно много малка част от обитателите на селището имат тази „привилегия“.. С изключение на един, останалите са на възрастни индивиди – мъже и жени. Хронологически се отнасят към втората половина на ранния неолит. Мъртвите са полагани в свита позиция в ямата (т.нар. ембрионална поза). Ямата е приемана като утроба на богинята Майка-Земя и по този начин се осигурява затваряне на цикъла на живота. Изключение прави гробът на млада жена (16 - 17 години), която е положена в свита поза по корем. Позицията може да се определи като „раждаща“, предвид младата възраст на жената и вероятно също е свързана с идеята за цикличност.
Уседналият начин на живот на ранните земеделци и скотовъдци, заселили се край бреговете на Слатинска река, продължава повече от половин хилядолетие. Това е време на многостранни контакти със съседни селища и други човешки общности на Централните Балкани и Тракия. Заради географското си положение слатинското селище е било не само медиатор, но жителите му са били носители на иновативно мислене и двигател на културното развитие в региона.