СПОМЕНИ, ОЖИВЕЛИ В ПАРЧЕ ДЪРВО

Дните изтичат като пясък между пръстите ни, но остава в това, което сме сътворили. С много обич и преклонение си спомням днес за моя дядо Георги Вучков, с когото съм израснала. Той беше необикновен човек за мен и до днес не срещнах като него. Беше трудолюбив, голям майстор дърводелец, духовит, природно интелигентен, умееше оригинално  и умно да се шегува с хората. Обичаше да се майтапи с всеки, но почтително, без да го обижда с шегата – находчиво и премерено. Хората го помнят и до днес като Георги Смешльо, от рода Келешете. Срещаха го сутрин в Слатина и с поздрава го питаха:

• Как си, Смешльо?
• Добре, добре. Като кога съм зле.
• А накъде така?
• Нагоре, да видя, какво става из селото.

  Но селото отдавна е станало квартал на София. Новото време измете къщи и дворове на хората от Слатина, на тяхно място се издигнаха онези еднотипни и много скучни панелни жилищни блокове. Но Смешльо го наричаше така, сякаш протестираше, задето на мястото на старите селски къщи, наредени една до друга като весело селско хорце, всяка от която носеше толкова много спомени от неговото време, вече ги няма, сякаш никога не са били. Затова упоритостта на дядо Георги да нарича Слатина село бе сякаш протест, че са си отишли, изгубени завинаги част от спомените му, нещо от младостта, или цялата младост. Само вечер, когато се събереше в кварталната гостилница с наборите, се сещаха, че прякорът Смешльо съвсем му е прилягал. И тогава започваха шегите и закачките до среднощ.

   Такъв го помнеше и баба ми Тодорка. Разказваше ми за онова далечно време, когато я довели за невеста в новия й дом в Слатина. Качили я на  шарен файтон от Мърчаево, впергнат с два врани коня и я повели. А дядо Георги напет, черноок, чернокос – хубавец. Грабнал й сърцето, още първия път щом го видяла. Потрепвала бялата кърпа на главата й със ситно зашити парички и маниста. Сукманът й низан граовски бил великолепен. На гърдите й горял тежък наниз от ситни пендари. Пламтели на слънцето на развълнуваните й гърди. В ръцете й парела димаща погача. Не я усещала. Пръстите са изстинали от вълнение. Взела и паничка с мед, за да донесе благостта на живота в новата къща, преляла я и у децата си по-късно – у баща ми Никола и сестра му Иванка.

   Само за едно до последно не се разбираха с баба.

• Да беше махнал вече цигарите – нямаше ден да не му каже тя. – Виж на възраст си вече. По това с младите ли се мериш?

   Сутрин дядо Георги дълго кашляше в коридора, но тихо, да не събуди децата, а после вземаше автобус 11 и слизаше на Женски пазара. Там е с най-ранобудните продавачи. Още ги няма купувачите. С часове обикаляше из сергиите. Тук се заплесне в разговор с някого, там се застои до зайците и гълъбите и току-виж минало време. Нагледа ли се, наслуша ли се на гълчавата, насити ли се на пазарското оживление, бавно се връща в къщи пречистен, ободрен. Никога не е бил земеделец, все с дърводелство се е занимавал. Колко врати и прозорци е счукал, какви шарени паралии с трикраки столчета е направил! Ръцете си е оставил, а в тях и ума, и душата. Наблюдавах го дълго в неговата дърводелска работилница. Обичах мириса на прясно рязано дърво. С ръка ще погали дървото- тук има чвор, а нататък са влакната, значи по тях ще реже. Дрехите на дядо  са попили свеж мирис на прясно отрязано дърво. И в нови дрехи да се облече, пак дървото усеща – като белег, лепнал се за него от младини. Майсторлъкът му е оживял в сърцето. С него ляга и става. Ама на – ходеше всеки ден на пазара и хич не го е еня, че цял час пътува до Лувов мост. Всяка сутрин изминаваше пътя до пазара, после се сепва, поспре и позамисли, и изведнъж се оживява, някак забързва, ръцете му няма да спрат – зоро, зор, та в паника хвърля цялата къща. Грабваше инструментите и хайде на вилата в Мърчаево. Правеше я красива с външен сачак, за синаи за дъщерята. Такава една – малка, спретната, със сачак отвън, облечена цяло в дърво, на мястото на старата родна къща на баба Тодорка. Искаше и я направеше всеки ден, тук, дето срещна младостта й. А тя – младостта – пак си е тука – ето я в загорелите лица на децата и внуците. Кой казва, че си е отишла? Младите се усмихват, разказват за свои неща – Моята или нейната усмивка е това? – а тя не се разделя на две. Просто  си е една – и нейната и неговата, на баба и на дядо. Само за едно съжалява – че си няма внук. Внучки колкото щеш – и от сина съм аз, и от дъщерята – Елизабет и Христина, но внук, внук искаше да има. Дали за да му каже тайнита на занаята си, или просто за да продължи рода ни? Не каза. А иначе бе все засмян – под мустак. Тънък хумор имаше в шеговитите му приказки и когато съветва, и когато поучава младите. Умело ще го извърти и няма да усетиш, как издалеко ще те нахока и то така, че да те е срам в очите да го погледнеш дълго време. Или както казва една от внучките му: - Дядо Георги повежда пореден психологически бой. - Поговори, поговори, пък се засмее и пошегува. С шега ще смъмри, с шега ще похвали. Така го измисля и казва, че премаляваш от смях. Това го умееше само той. Ние, неговите внуци, и до днес се учим на неговия неповторим стил на общуване, порицаване и авторитет пред своите деца.

   Там, над Княжево след завоя като семпертини започва село Мърчаево. Стръмнина, после дол – дълбок и широк, като огромна шепа, събрала острия бистър витошки въздух. Дишаш, дишаш – не можеш гърди да намериш, за да го поемеш. После дъхът секва пред мраза и хладовината, а сърцето затупа, зарита, та чак глава ти се замае.

    А дядо Героги поема парче дърво, тесла, после пирон. Премери, разкрои, после съсредоточено започва да кове и съединява детайлите. Така си остана и в спомените ми. И днес се питам, а кво ли ковеше той? Вероятно изковаваше младостта си...

ДОРА  ВУЧКОВА