Потребителски рейтинг: 0 / 5

Родът Петньови в някогашното село Слатина, днес квартал на столицата

Слатина отдавна не е същата, каквато е била преди 60 години. Но все още има потомци на стари родове, които си спомнят с гордост за своите предци и разказват спомени за тях на своите деца и внуци. Родена съм в квартал Слатина. По майчина линия съм от Петньовия род. Днес жив е един от по-малките братя на майка ми Георги Спасов. Той ми разказва хронологията на рода от неговия основател – дядо Петър, до днешните пра-пра-внуци.  

Георги Спасов започва разказа си за нашия род Петньовите. Най-ранните му спомени са от дядо Петър, имал прякор Петняк, който дошъл в Слатина от Пасарел, тук станал ратай, бил животновъд. Хванал се на работа в тукашните стопанства, с времето създал свое стопанство, купил земя, разширил имотите си. Не се помни името на съпругата му, но имали четирима сина – Илко, Лазо, Спас и Янко. Дядо Спас, третият брат, имал семейство със син Иван. Синът бил на фронта, връща се с дълбоки рани, от които получава силни инфекции и умира рано от раните си.  След време дядо Петър разделя земята на синовете си. Дворовете на семействата на първите трима са един до друг, имотите на Янко са около църквата „Свети Мина“. Дядо Спас е имал втори брак с баба Менка, тя била вдовица, която преди това била омъжена в Бояна. Първият й съпруг починал, там тя оставя двете си деца Маца и Иван. Тамошният род бил Толевите, родът бил заможен и настоявал двете деца да останат да наследят имота. Баба Менка и дядо Спас имат четири деца. Най-голяма е Стоила, след него е Стефан, баща на разказващия Георги Спасов. Стефан е и мой дядо, баща на майка ми Стоянка. След Стефан е сестра му Герда и накрая Велин. С раждането на дядо ми Стефан имало интересна история. Било след Коледа. Баба Менка решила да отиде пеша от Слатина до Бояна да навести децата си след светлия празник. Нямало пътища, паднал дълбок сняг, нямало дори пъртини в Софийското поле, покрито с дълбок сняг. Дотук слизали и вълците от Витоша. Но тя била смела жена. Тръгнала, но точно на Стария мост, както го наричали някога, днес Орлов мост, я настигнали родилните болки. На самия мост в пълна пустош наоколо, тя родила дядо ми Стефан, отрязала с ножче пъпната връв. Сложила го в пазвата си и се върнала пеша у дома в Слатина. Смела жена била баба Менка, силна, жизнена. След дядо ми Стефан, баба Менка ражда още две деца – Герда и Велин. Имала общо шест деца. Баба Стоила се омъжва в Робов дол, имала двама сина – Петър и Цветан. На дядо Стефан и баба Магда първият им син Кирил,  починал още като дете. Казват, че починал от уроки, било необикновено красиво дете. С баба Магда, съпругата на Стефан, имат още три деца – майка ми Стоянка, Асен и Георги. Но Магда заболява и умира млада през 1946 г. Най-малкият й син Георги е роден през 1941 г, почти не си я спомня. Оперират я в Александровска  болница от чернодробно заболяване, но не се събужда след операцията. Стефан се жени повторно за Невена от Бусманци, която тогава била вдовица със син Цветан от първия си брак. От Стефан и Невена се ражда най-малкият Петър.

   Най-голямата дъщеря Стоянка има дъщеря Дора. Асен има син Захари и дъщеря Надежда, Георги има син Стефан с близнаци Стефан и Дария. Дъщерята на Георги, Магдалена, с дъщеря Албена. Петър има син Лъчезар, с дъщеря Рая.

Георги ми разказва, че не помни дядо си Спас, но помни баба Менка. Тя била много даровита жена. Умеела да лекува хора и животни от различни болести. Тя отгледала сирачетата на сина си Стефан – Стоянка, Асен и Георги. Дядо Стефан се жени за Невена, била кротка и добра жена. Тогава Стоянка е била 12 г, двамата й братя още по-малки. В двора са били много деца. В съседство живеел и братът на Стефан, Велин, с деца Траянка и Ангел. Порасналата Траянка има син Атанас, а Ангел дъщеря Велина. Ангел има втори брак с д-р Мария Дянкова, с доведен син Евтим.

   От спомените се знае, че някога земите на Петньовите били от Летището до църквата „Св. Троица“. Там, на днешното място на зала „Фестивална“ са били техните бостани с чудесни дини и пъпеши. Дядо Велин оставал по три дни на бостана да пази дините, докато узреят съвсем. От сутрин до вечер хапвал само дини, с това се прехранвал. В съседните ниви Георги пасял конете.

Георги носел мляко на хора до старите гробища: - Като ме пратеха сам покрай гробищата, вечер, било ме е много страх. Нямаше пътища, нямаше осветление, като духне вятър, беше много зловещо, умирах от страх. Там бяха и американските гробища, погребали свалените от самолети и загинали американски летци. Тук някъде е паднал и самолетът на Списаревски. Той бил отличен летец, минавал със самолета под софийския мост на Перловската река. 

Ние спяхме 7 души в една стая. Пълен двор с деца, но нямахме време за игри, имахме работа със стадото овцете и конете с каруци и цялата селскостопанска дейност. Стефан и Велин работеха като добиваха пясък от Искъра за строежи на новопоявилите се къщи. Работеха изкопни дейности за основите на къщите. Товарят пръстта на каруците, после я извозват. Така са се изхранвали.  Слатинските имоти са били до днешните Хали. Работихме много на нивите. Работех на нивата ни, отглеждахме царевица, слънчоглед, садяхме тикви. Ходех на училище, а като се върна, пускам да паса овцете. Асен започна рано да ходи на работа. Петър е най-малък, но не ходеше с овцете. Мащехата не го пускаше. Най-много аз, а колко съм мръзнал! Зимата няма с какво да се хранят животните. До Искара имаше военно поделение, там се грижеха за зеленчукови градини. До  зимата гледаха зеле, като го орежат, ние събираме остатъците от зелето, кочаните и го носим на овцете. Ходил съм пеша дотам с едни скъсани галоши. Премръзвах от студ.

После баща ми веднъж влезе в кръчмата и среща Григор печатаря, работеше на ул. „Иван Вазов“ 13 като ръководител на наборен цех в печатницата. Баща ми го пита, дали може да намери работа за мен, спомня си Георги. - Бил съм на 15 г, започнах в печатницата на братя Бракалови, бяха глухонеми. Ходехме на събрание в БАН, до Народното събрание. После напуснах и започнах работа на Сточна гара в печатница „Георги Димитров“. Бях словослагател, печатар, редех таблици, бях най-добър. После баща ми говорил с Велин с прякор Компиро, той бил началник цех в ТПК „Димитър Благоев“. Велин казал да отида при него, трябвали му метрампажи. Сложи ме в екипа на вестник „Отечествен фронт“ и станах метрампаж. Работих близо 30 г, после като стана ИПК „Родина“, отидох при тях. Директор беше Румен Спасов, той ми каза: - Шопе, трябват ми хора за връзване и формиране на страници.  Първоначално ме прати в бальорното, балиране на бали отпадъчната хартия, брак. Там изкарах близо 10 г и оттам се пенсионирах през 2004 г. Днес съм славният пенсионер, с колелото се движа всеки ден от Слатина до квартал „Миленков“, където имам малко дворно място, наследство от жена ми.

Сложното нещо в печатарския занаят беше, че изискваше да имаш бърза съобразителност и сръчни умения. Да редиш статии на умни хора, на учени и академици. Бях много активен, станах метрампаж, връзвах вестници. Там нямаха специалист за таблиците и формули. Към всяка брошура има таблици, набирах ги на ръка, ръчно. Между текстовете имаше таблици, те трябваше да се редят отделно от текста. Но се изискаше голямо умение за тях. Във вестник „Отечествен фронт“ съм работил с главни редактори Георги Божинов, Лальо Димитров, Генчо Бъчваров, Любен Генов, той беше най-големият вестникар за мен. Беше незаменим, за мен най.големият вестникар у нас, който най-добре си разбираше от работата. След работа отивахме на кръчма зад Коня при Народното събрание. Всички главни редактори бяха първо секретари, после станаха главни редактори. Работил съм с най-големите журналисти и вестникари от времето на соца. Имаха ми доверие. Работех и с Петьо Блъсков, тогава беше в културния отдел на вестник „Отечествен фронт“. Работех с Любомир Коралов, с Любомир Коларов, Владимир Рупов, Александър Иванов беше също секретар. Когато постъпих в комбината правех едно заглавие за секунди, разполагах го веднага на страницата. Казваха: - Къде го намерихте тоя влекач! – шегувахме се. Работех колкото всичко заедно. Имаше комични грешки, но някои ни излизаха доста солени. Видин Михайлов от Робов дол беше линотипер, доста си пийваше. Всеки ден след работа отиваха да си пийват. Вечерта се върнал доста пиян и питал жена си, която вече си била легнала, какво има за ядене. Ей там, има на печката, казала.  Той си сипал нещо от печката.  На другия ден жена му го пита: -   Ти какво си ял снощи? Нищо не си ял от телешкото. - Как да не съм ял, половин тенджера изядох! - Ама това е тенджера с парцала за миене.  – Ей, беше ми трудно, видех голем зор, ама го прекарах!... обяснява изтрезнелият Видин.  Имаше и един Любо Съра, и той си пийваше доста. Взел си преди това свински уши да си направи пача у дома. В кръчмата обаче се скарал с някого, другият му казал, взимай си ушите и си тръгвай, докато не съм те набил!

Пешо Цигането връзваше трета страница, дойде при мен. Назначих го, започна и той да връзва страница. Веднъж беше починал голям  академик и Пешо връзва страницата със статията за погребението, на което присъствало цялото политбюро. Но в последния момент поместват съобщение за дисертация. Секретарят, се опитал да прехвърли текст от страницата, за да събере целия текст. Като го пренаредил, се получило нещо подобно:  „По повод смъртта на Тодор Живков и изредено цялото политбюро…... Така с този текст излезе вестникът – с погребението на цялото политбюро.  Прибраха Пешо и го бяха побъркали. Оправдаха го после, но психически го повредиха. Това пренареждане на страницата станало по време на обедната почивка. Секретарят беше виновен, но не си призна. Беше бивш милиционер, не си призна, че той е пренаредил текста без да го провери и изкараха виновен Пешо Циганина.

Имаше и друг комичен случай. Слага материал със заглавие Расова дискриминация…, но той нарежда заглавие вместо Расова, наредил Розова. Човекът беше с начално образование. Не усетил въобще несъответствието. С това заглавие излезе вестникът. Смеехме се много и дълго време, само го покачахме, каква е тази Розова дискриминация? Днес това изглежда смешно, но някога можеше сурово да си изпатим.

Със съпругата си Иванка Георги се срещнал на забава в читалището в Робов дол. Сед три месеца се оженили. Тогава на забавите свирели „джазова“ музика с акордеон, саксофон и барабан. Танцували, Георги я поканил на танц и след три месеца – сватба. Така са до днес заедно вече от пет десетилетия . Тя също работела в полиграфическия комбинат „Димитър Благоев“. Работела нощно време на вестник „Работническо дело“, после на „Народна младеж“, през деня си гледала децата. После, когато те поотраснали, започнала да работи и денем, набирала книги. За един месец набирала по една книга. Знаела съдържанието на книгата, преди да излезе от печат. Близо 20 г работела така, много често по няколко смени – нощно време набирала статии за вестници, денем набирала книги.  - Преди да излезе книгата, аз я редях буква по буква. Последно набирах книги за Ванга, това си спомням. Аз заспивах, спех и работех автоматично, след няколко непрекъснати смени. Бях добър професионалист.

Георги се връща към своето детство: - Като род Петньовите бяхме бедни, но много кадърни хора. Всичко умееше баща ми, работеше всичко. Ходеше из цяло Софийско, викаха го да стриже овни, да изражда овце, умееше да подковава коне, да жъне и оре, да връзва, всякаква селскостопанска дейност. Викаха го Теко Петньов, един беше в Софойско. Много усърден човек, наследил трудовите си умения от майка си, баба Менка. Теко Петньов се е отличавал в Слатина, той беше с тих, благ характер. Никога не се караше с хората, всички го обичаха и почитаха. 

Дъщерята на Георги, Магдалена, също тръгва по стъпките на баща си. Когато сформират отдел за компютърно набиране на вестници, страниране, там тя отива да работи. После е във вестник  „24 часа“ към рекламния отдел, става шеф на отдела. После се разболява, претърпява операция. Това беше по времето, когато Венелина Гочева се отделя самостоятелно да прави вестници и по това време Магдалена е съкратена. Но по-късно записва и завършва Библиотекарския институт, него завършва и дъщря й Албена. Днес Албена работи в международен отдел на фирма.

Стефан, синът на Георги и Иванка, със съпругата Десислава, имат близнаците Дария и Стефан, Дария учи е в 4 клас, тренира усилено тенис на маса, много амбициозно дете. С баща си Стефан обичат да играят заедно  и много пъти тя го побеждава на тенис. Доста упорито дете, не допуска някой да я победи, дори и по-големи от нея, но понякога, разбира се, и това се случва.

Дъщерята на Стоянка, Дора е дългогодишен журналист, по-късно и писател, издава няколко свои книги с проза и поезия. Има дъщеря Лилия, завършила международни отношения в Нотингам, става също журналист и работи в специализирана медия „Агрозона“.

Синът на починалия Асен, Захари, е талантлив, много изкусен творец, изработва различни изделия от дърво. Има син Ясен и дъщеря Златина. Дъщерята на Асен, Надежда, живее от доста години в Канада, има семейство с две деца, Борис и Виктория.

Синът на най-малкия син на дядо Стефан, Петър - също почнал, е Лъчезар, с дъщеря Рая.

Георги и Иванка СПАСОВИ

 Никола и Стоянка ВУЧКОВИ, майка ми и баща ми

кв. „Слатина“, януари 2020 г

Дора Николова Вучкова